„Преосмисленият“ Шостакович в музикалните изследвания от 80-те години на XX в. до днес

Както и да деноминираме днес събитието от октомври 1917 г., каквато и да бъде оценката му, остава фактът, че то оплодява руската художествена мисъл за творчество в различни области на изкуството.

Дмитрий Шостакович е ярък пример за „дете на революцията“, израснало с увлеченията от идеите ѝ, със заблудите и разочарованията от новия обществен строй. Социалистическата политическа пропаганда рано набелязва необикновено даровития композитор и го превръща в емблема на процъфтяващото съветско изкуство. Въпреки констатираните формалистични „провинения“ към здравия обществен дух от 1936 и 1948 г. Сталин му възлага отговорни международни културни мисии, удостоява го с високи държавни отличия и почести. Културните институции на режима му налагат строга критика и тормоз, но го издигат едновременно с това.

Сложната ситуация, в която заживява Шостакович от началото на 30-те години и особено след статията във в. „Правда“ Сумбур вместо музыки („Хаос вместо музика“) от януари 1936 г. с неуточнено и до днес авторство, предизвиква коренна промяна в неговите публични изяви и изработването на сложна нееднозначна стратегия за оцеляване, която запазва до края на живота си. Противоречивите му действия и изказвания изграждат противоречива визия за него в Русия и по света. Жертва или верен служител на Сталиновия режим е той – това е сложният въпрос, който десетилетия наред и до днес витае около международния имидж на композитора. Отговорът е усложнен и от промените в зрелия му стил, принудително насочени към „демократизация“ на изразните средства. Композиторът компенсира ограничаващата естетика на социалистическия реализъм[1] с присъщия си афинитет към иронията, сарказма, пародията (вероятно инспириран от Малеровите симфонии) и въвежда в композициите си банални битови жанрове, опростени изразни средства и преднамерено банализирани похвати с кодирани послания. За разлика от много свои талантливи съвременници Шостакович успява да устои на най-трудните обстоятелства и въпреки получените в тях тежки физически и душевни рани да доживее и работи активно почти до 70-годишна възраст.

Едва ли бих могла убедено да формулирам кратка характеристика на композитора, ако се основавах само върху изследванията на „съветските“ музиколози. Значителният брой представителни издания от 60-те до началото на 90-те години на ХХ век с автори Лев Данилевич, София Хентова, Даниил Житомирски, Алла Богданова и много други обслужват официалната версия за личността и твореца Дмитрий Шостакович – отблъскващо идеализиран, обезличен и украсен персонаж в хрониката от културни събития, премиери, обществена активност. В последните около три десетилетия обаче изследователският интерес към руския композитор нараства в световен мащаб – от САЩ, Англия и Западна Европа към бавно размразяващата се Русия. Някои от по-новите издания и новите оценки за Шостакович ще бъдат коментирани по-долу.

Може би най-ранното издание с „актуализирана“ информация за Шостакович е книгата на американския музиколог Борис Шварц Music and Musical Life in Soviet Russia 1917 – 1970 („Музика и музикален живот в Съветска Русия 1917 – 1970“), издадена в Лондон през 1972 г., разширена и преиздадена през 1983 г. в САЩ (Schwarz, 1983). Не разполагам с това изследване и не бих могла да го коментирам, само ще отбележа уважението, с което се цитира в съвременните публикации и в препоръчителната библиография на авторитетни университетски издания.

Големият обрат в западните представи за композитора като рупор на комунистическата идеология започва, когато журналистът Соломон Волков публикува в САЩ мемоарите на композитора „Свидетелство“ (Volkov, 1987). Книгата печели сензационен успех, но и поставя началото на нестихващи до днес остри дискусии, известни като „Войните Шостакович“ (Вж. Мангова, 2016: 132 – 146).

Следващото издание в хронологичен ред, което разкрива истинския облик на Шостакович и нережисираните обстоятелства от ежедневието му, е „Галина. История жизни“ – книгата, която Галина Вишневская пише и публикува първо в Ню Йорк (Vishnevskaya, 1984), след това в много европейски страни, включително и Русия (Вишневская, 1998), след като принудително напуска родината си. Съпрузите Вишневская и Ростропович поддържат приятелски и творчески контакти с композитора и поотделно или заедно, участват в премиерите на Леди Макбет Мценского уезда (1932), Първи концерт за виолончело и оркестър (1960), вокалните цикли Пет сатири (1960 – посветен на тях) и Седем романса върху поеми от Александър Блок (1967), Четиринадесета симфония (1969) и др. Отделените на Шостакович страници носят искрена симпатия, уважение и съчувствие към него, без да оставят никакво съмнение във високите му нравствени принципи и неприязънта към милиционерската политическа система, от която ежеминутно е страдал.

90-те години на миналия век са време на активна изследователска и издателска дейност, посветена на Шостакович. Елизабет Уилсън, английска виолончелистка и музиколог, завършила музикалното си образование в Москва като ученичка на Ростропович, публикува през 1994 г. първото издание на книгата Shostakovich. A Life Remembered, преработена в нов вариант от 2006 г. (Wilson, 2006). За нея американският изследовател на Шостакович Малкълм Браун пише: „Това е забележителна книга, пълна със забележителни откровения, незабравими истории и болезнени образи“ (Brown, 2004: 265). В обем от 630 страници авторката увлекателно проследява житейското и творческо развитие на Шостакович, основавайки се на негови писма и спомени от съвременници – майката София Василиевна, музиколозите Михаил Друскин и Лев Лебедински, диригентите Николай Малко и Евгений Мравински, виолончелиста Мстислав Ростропович, писателката Флора Литвинова и ред други бележити личности на руската култура. Други от тях (Борис Асафиев, Борис Ярустовски, Израил Нестиев, Мариан Ковал) са представени в необичайна и вероятно по-точна светлина от тази, в която бяхме възпитани да ги виждаме. Описани са преломните събития от началото на 1948 г.: поствоенната репресивна политика на Андрей Жданов – секретар на ЦК на ВКП (б) и висш държавен деец, – известна като „Ждановщина“, оглавената от него атака срещу автономния руски културен живот с първи мишени писателят сатирик Михаил Зошченко и поетесата Анна Ахматова[2], серията от съвещания, обсъждания и постановления, между които историческият декрет „За операта Великата Дружба от Вано Мурадели“ от 10 февруари 1948 г. срещу формализма в музиката и влиянието на „съвременната буржоазна култура“.

Описана е конференцията, свикана спешно от Жданов между 10 и 13 януари 1948 г., където над 70 композитори и музиколози са принудени да разобличат формалистични и декадентски черти в творчеството си. Жданов остро поддържа валидността на критиката към Шостакович от 1936 г. в „Сумбур вместо музыки“. Седма, Осма и Девета симфония от Шостакович заедно с Шестата симфония на Прокофиев са отречени заради „нездравословен индивидуализъм“ и песимизъм. Обвиненията във формализъм обхващат и Николай Мясковски, Арам Хачатурян, Гавриил Попов, Дмитрий Кабалевски и Висарион Шебалин – всъщност най-талантливите руски композитори от това време. „Четенето на протоколите от тази конференция въздейства депресиращо. Висарион Шебалин е единственият глас на нормалност; вместо да критикува колегите си той моли тези средства[3] да бъдат предоставени за поправка на течащия консерватòрски покрив“ (Wilson, 2006: 240). По-късно Шостакович безмилостно пародира този абсурд и цитира почти дословно изречените там реплики в своя музикален „памфлет“ за солисти, хор и пиано Антиформалистический райок.

Като инструменталист и музиколог Е. Уилсън организира в Европа, САЩ и Япония семинари, разговори и майсторски класове върху различни проблеми от творчеството на Шостакович и на съвременните руски композитори. През 2006 г. книгата ѝ е издадена и на руски език (Уилсон, 2006).

Кшищоф Мейер – полски композитор и музиколог – е автор на монографията „Шостакович. Живот. Творчество. Време“ в рускоезично (Мейер, 1998) и немскоезично издание (Meyer, 1998). Неговите източници и коментари са твърде сходни с тези на Е. Уилсън, а информацията за някои събития не само потвърждава, но и допълва картината на страшната гротеска. Монографията включва и теоретичен анализ на много композиции.

От Мейер научаваме как между 19 и 25 април 1948 г. протича Първият Всесъюзен конгрес на композиторите на СССР – събитие с важно за страната историческо значение. „В началото Василий Соловьов-Седой предложил да се избере „почетен президиум“ на конгреса, в състава на който трябвало да влезе цялото Политбюро на ВКП(б) начело със Сталин. Разбира се, предложението било прието единодушно, а аплодисментите след неговото утвърждаване продължили няколко минути. […] „Виновните“ допуснали на трибуната едва от четвъртия ден на конгреса, когато пред участниците се явил Мурадели. На следващия ден се изказал Хачатурян, а на Шостакович предоставили думата на шестия ден. В ръководството на Съюза на композиторите единодушно били избрани Борис Асафиев – на пост председател, и Тихон Хренников – на пост генерален секретар.“ (Мейер, 1998: 53)

Леонид Максименков, историк-архивист и публицист, след сериозно проучване на разсекретени (понякога временно) документи, написва книгата „Хаос вместо музика. Сталинската културна революция 1936 – 1938“ (Максименков, 1997), в която разкрива безмилостните репресии на сталинистката държава спрямо Шостакович, Булгаков и други изявени руски творци, прикривани от демагогия и лицемерие. Авторът осветлява събитията около постановките на „Нос“ и „Лейди Макбет от Мценска губерния“, назовава или търси отговорните за тях политически фигури, както и възможния автор на статията във в. „Правда“. От 2013 г. е друга негова разследваща публикация – „Музика вместо хаос. Композитори и музиканти в Страната на Съветите. 1917 – 1991. Документи“ (Максименков, 2013), до която понастоящем нямам достъп.

През 2000 година Лоръл Фей, „водещият англоезичен изследовател на Съветската музика“ (Morrison, 2004: 346) публикува своята биография Shostakovich: A Life (Fay, 2000), отличена през 2001 г. от Американското дружество на музиколозите с наградата на името на музиколога Otto Kinkelday за най-изявени научни изследвания през изминалата година от всички страни и езици. Не разполагам с изданието, но ще цитирам рецензията на Саймън Морисън, преподавател по история на музиката в Принстънския университет. Той привежда някои съществени изводи на авторката, придобили ключово значение в съвременните оценки за Шостакович:

  • популярността на партитурите на Шостакович се дължи на тяхната достъпност и връзка с традицията;
  • житейският му път е последователно редуване на стабилност и умело маневриране, с които ту успокоява, ту вбесява съветските апаратчики;
  • Шостакович е многолика, нееднозначна личност, едновременно смел и стеснителен, самоуверен и съмняващ се в себе си;
  • паметта за Съветския съюз безмилостно ще избледнява, но музиката на Шостакович ще устои и все по-малко хора ще свързват неговото име с тоталитарните политици.

Морисън предава част от нейния коментар за Антиформалистический Райок (1948 – 1968), определен като кантата или peepshow без опус. В него Фей разпознава чертите на руския жанр капустник – импровизирана пародия в диалогична форма, която може да се разширява и украсява в различните ѝ представяния, „домашен театър“ за семеен и приятелски кръг. Либретото на Шостакович иронизира изказванията на бюрократите инквизитори (Сталин, Жданов, Асафиев, Ярустовски) и маниера, с който са изречени. По неправилното ударение в името на Римски-Корсаков може да бъде идентифициран Дмитрий Шепилов, също висш партиен и държавен служител. „Композиторът, предполага Фей, нито замисля кантатата като директен отговор на формалистичната чистка от 1948 г., нито я предназначава за потомството. Тук е заложен централният тезис на нейната биография: Шостакович по-скоро активно негодува, отколкото активно противодейства на Съветския режим. Той иска да бъде оставен спокойно да работи. Неговата политика не е нито конформизъм, нито съпротива, а артистично и персонално оцеляване.“ (Morrison, 2004: 354)

Най-новото западно издание, с което разполагам, е от 2013 г. – The Cambridge Companion to Shostakovich под редакцията на английските музиколози и университетски преподаватели Полин Феърклаф и Дейвид Фанинг (Fairclough, Fanning (ed.), 2013)[4]. Петнадесетте доклада на международния екип от изследователи разглеждат обстойно „многопластовото“ творчество на композитора по жанрове, включително и неговите официални, „служебни“ композиции[5] – задълбочено, с уважение и без сянка от идеологически предубеждения. Ести Шайнберг, автор на книгата „Ирония, сатира, пародия и гротеска в музиката на Шостакович“ (Sheinberg, 2000), открива влияние на философско-художественото направление екзистенциализъм в някои творби на композитора под въздействие на неговия приятел, музиколога ерудит Иван Солертински (1902 – 1944). Тя свързва това влияние с екзистенциално присъщата на неговото творчество ирония в едно общество, където екзистенциалното мрачно безпокойство е не просто „интелектуална поза“, а „ежедневна борба“ (Sheinberg, 2013: 351). Авторката намира аргументи в оперната интерпретация на „Лейди Макбет“ от Лесков, в „Четыре стихотворения капитана Лебядкина“ по екзистенциалисткото творчество на Достоевски и в композициите му, свързани с „Jewish ethos – еврейското съзнание/усещане за съществуването, за неизбежното човешко задължение да се надява на справедливост в безнадеждно несправедливия свят“ (Sheinberg, 2013: 365).

Съвременното руско музикознание също показва сериозна и последователна амбиция да реабилитира, да преоткрие композитора, да отговори на многото загадки, които той оставя след себе си. С преоценката на Шостакович се ангажират най-видните руски музиколози: Левон Акопян (Акопян, 2004), Людмила Ковнацкая (Ковнацкая, 2013), Людмила Михеева (Солертинска), Олга Дигонская и др. Неговата кореспонденция до приятели като Исаак Гликман[6] и Борис Тишченко[7], цялостното му творчество, архивни документи (Бобыкина (ред.), 2000), сборници с изследвания и т.н. биват отпечатвани от издателска къща „DSCH“ с редактор Манашир Якубов, от Санкт- Петербургското издателство „Композитор“ и т.н.

В настоящия материал не би могъл да се направи изчерпателен обзор на многобройните изследвания за Шостакович в световен мащаб от последните десетилетия. Той обаче дава представа за това, че културният свят все по-забележимо преодолява миналите заблуди и предубеждения спрямо личността и композициите му и търси адекватни подходи за тяхната реална оценка.

 

 

Цитирана литература

 

Акопян, Левон О. (2004). Дмитрий Шостакович. Опыт феноменологии творчества. СПб.: Дмитрий Буланин.

Бобыкина, Ирина (ред.) (2000). Дмитрий Шостакович в письмах и документах. Москва: Антиква.

Вишневская, Галина (1998). Галина. История жизни. Смоленск: Русич. https://www.rulit.me/books/galina-istoriya-zhizni-download-free-227689.html (посетен на 25.06.2017).

Ковнацкая, Людмила (съст.) (2013). Шостакович в Ленинградской консерватории, 1919 – 1930, т. 3. СПб: Композитор.

Максименков, Леонид (1997). Сумбур вместо музыки: сталинская культурная революция, 1936 – 1938. Москва: Юридическая книга. http://padaread.com/?book=107529&pg=309%22pg=309 (посетен на 25.06. 2017).

Максименков, Леонид (2013). Музыка вместо сумбура. Композиторы и музыканты в Стране Советов. 1917 – 1991. Документы. Международный фонд „Демократия“.

Мангова, Боряна (2016). „The Shostakovich Wars“: из изследователската мисъл за Шостакович от края на ХХ и началото на ХХI в. – В: Международна конференция „Музика и диктат“, НМА „Проф. Панчо Владигеров“, София.

Мейер, Кшиштоф (1998). Шостакович. Жизнь. Творчество. Время. Спб.: DSCH – Композитор. https://royallib.com/read/meyer_kshishtof/shostakovich_gizn_tvorchestvo_vremya.html%22.html#0 (посетен на 25.06.2017).

Можейко, Едвард (2009). Социалистическият реализъм. Теория. Развитие. Упадък. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Уилсон, Елизабет (2006). Жизнь Шостаковича, рассказанная современниками. Санкт Петербург: Композитор.

Brown, Malcolm Hamrick (2004). Elizabeth Wilson’s Shostakovich A Life Remembered. – In: Brown, M. H. (еd.). A Shostakovich Casebook. Bloomington: Indiana University Press.

Fairclough, Pauline, David Fanning (ed.) (2013). The Cambridge Companion to Shostakovich. Cambridge University Press.

Fay, Laurel E. (2000). Shostakovich: A Life. New York: Oxford University Press.

Meyer, K (1998). Dmitri Schostakovich: sein Leben, sein Werk, seine Zeit. Zurich: Atlantis Musikbuch-Verlag.

Morrison, Simon (2004). Laurel Fay’s Shostakovich: A Life. – In: Brown, M. H. (ed.). A Shostakovich Casebook. Bloomington Indiana University Press.

Norris, Christopher (ed.) (1982). Shostakovich: The Man and His Music. London: Lawrence & Wishart.

Sheinberg, Esti (2000). Irony, Satire, Parody and the Grotesque in the Music of Shostakovich. Aldershot, Ashgate.

Sheinberg, Esti (2013). Jewish existential irony as musical ethos in the music of Shostakovich. – In: Fairclough, Pauline, David Fanning (ed.). The Cambridge Companion to Shostakovich. Cambridge University Press , 350 – 367.

Schwarz, Boris (1983). Music and Musical Life in Soviet Russia 1917 – 1981. Bloomington Indiana University Press.

Vishnevskaya, Galina (1984). Galina: A Russian Story. London: Hodder &Stoughton

Volkov, Solomon (1987). Testimony. The Memoirs of Dmitri Shostakovich, as related to and, edited by Solomon Volkov. London: Faber & Faber.

Wilson, Elizabet (2006). Shostakovich: A Life Remembered. New Edition. Faber & Faber.

[1] От литературознанието научаваме, че „понятието „социалистически реализъм“ е било формулирано в началото на 30-те години с колективното усилие на творци и теоретици“ , но „въпросните теоретици са всъщност главно политици“(Можейко, 2009: 30).

[2] Жданов публично ги окачествява като „безпринципен и безсъвестен литературен хулиган“ и „побесняла дворянка, мятаща се между будоара и стаята за молитва“ (вж. Мейер, 1998: 53).

[3] В качеството си на директор на Музфонд (финансов отдел в Организационния комитет на Съюза на композиторите) Вано Мурадели заедно с председателя Левон Атовмян са обвинени в злоупотреба с паричните фондове и в раздаване на големи суми между свои приятели композитори под форма на комисиони, награди и творческо подпомагане. Мурадели успява да се спаси, но Атовмян е отстранен от своята позиция.

[4] В предговора двамата изследователи на Шостакович посочват още един ранен сборник с амбиция за преоценка на композитора: Shostakovich: The Man and His Music от Кристофър Норис (Norris, 1982).

[5] Fairclough, Pauline. Slava! The ʻofficial compositions’ – In: Fairclough, Fanning (ed.), 2013: 259 – 283.

[6] Письма к другу: Дмитрий. Шостакович Исааку. Гликману (1993). Москва: DSCH – СПб: Композитор.

[7] Письма Дмитрия Дмитриевича Шостаковича Борису Тищенко (1997). СПб: Композитор.