Музиката е език

Борислава Танева е от динамичните натури, разпознаваема в своята многоликост. Като концертиращ пианист е известна не само в България, на Балканите, в Европа, а и в Бразилия, Сингапур, Япония, Китай.

За композиторския ѝ талант се знае, оценяван е, а за високото му ниво съдим и от Международния конкурс „Едвард Григ“ в Осло, където за първи път българин получава награда. При това не само от журито, но още по-ценната – на публиката, по зададената тема: пиеси за соло пиано, вдъхновени от “Лирични пиеси”, опус 12 на Григ, т.е. от детското творчество на норвежкия композитор. Детските клавирни пиеси на Борислава Танева са издадени от лондонското издателство „Musica Ferrum”. А музиката за деца във вид на клавирни пиеси, песни (отдавна в репертоара на група „Бон-Бон“), за 4 ръце, или като музика за куклен театър, е особено вдъхновение за нея.

 

Най-същностната ѝ дейност обаче – отдала се е безусловно – е преподавателската.

Както самата се чуди: „Ако ми беше казал някой, че още щом завърша, ще започна да преподавам, нямаше въобще да му повярвам“.

Кауза е да дава път, да търси възможност за изяви на младите български музиканти. Желанието ѝ е повечето от тях да минат през обучение в интерпретация на съвременна музика. Обикновено има голям клас, двоен от статута за професор. Нейните ученици винаги са сред наградените на международни и национални конкурси – само в последните 10 години наградите са им над 50! Впечатляващи са таланти като Лили Богданова, която 2014 година печели три награди – в Италия първа, в Мароко е оценен нейният Моцарт, в класацията на Allegro vivace я признават за Млад музикант на годината, а Министерство на културата ѝ дава Грамота за изявена перспектива в бъдещето развитие.

За страничен човек е любопитно кои са похватите, които вадят всички умения от талантливия ученик, за да го направят индивидуалност, да го мотивират. Борислава Танева аргументира своите, вече изпробвани начини: как да се приложат и кои дават ефект.

 

Трябва да си психолог.

Да се контактува с младия човек на неговото ниво и в моментното му състояние, тъй като всичко е конкретно, индивидуално и сега. С децата е по един начин, със студентите по друг (подготовката за международен конкурс е процес със специфични интензивност и ниво), с непрофесионалистите по трети. Тя държи да има контакт с разновидните групи, защото музиката е за всички, а и трябва да са обучени добре.

„Необходимо е така да обясня конкретния проблем, щото да се разбере. Различна съм във всичките си уроци. Ако не е разбрано, вината е по-скоро моя. Опитвам, на принципа на водата – не влиза оттук, ще влезе оттам – отнякъде трябва да влезе, иначе става блато. Каква работа трябва да се свърши, определям по време на конкретния урок: понякога ученикът възприема с 20% от възможностите си, друг път със 120 %. То е цикъл, трябва да извървим пътя заедно, да му поставяш непрекъснати цели и да го теглиш максимално напред“.

 

Ако си минал през всяка фибра на текста, то чак тогава имаш свобода в изпълнението.

Главна цел за проф. Танева е да научи студентите и учениците си да мислят самостоятелно, да се аргументират професионално. Да си задават въпроса: защо? Защо е там всяка нота? Какво прави в общия контекст? И чак след като разберат, тогава: правѝ каквото искаш с нея. Асоциира го с пясъчния часовник – нотата да мине през тясното на стъклото. Не да се изпълняват дословно препоръки, нито –  още по-лошо,  копиране буквално. А да следват концепция.

„Аргументcът „Така искам, така го чувствам“, не го признавам. Не! Трябва да знаеш защо го искаш и чувстваш“ – е изискване на преподавателката. Според нея, търсенето на отговори като: „защо не пише това крешендо докъде е?“ или „какво изобщо значи крешендо в този контекст и стил?“ или пък „защо не всяко крешендо води до форте?“ може да бъде на вълнуващо дълбоко място… Интересното е да се проникне в структурата, в архитектониката, в мисълта на композитора. Да се построи правилно сградата. Пък какъв цвят ще боядисаш стените, си е твоя работа, но да е така, че да не се разваля общата концепция – това ще те направи и разпознаваем. Един много интелектуален флирт! А и от личен опит знае, че след 5 или 10 години в свирен текст се откриват много нови неща. „Вълнуващо е да се опиташ да влезеш в главата на композитора – защо е направил това или онова? Какво става със самия него, с времето, в което живее…“

 

Конкурсът не е мерилото за можене или неможене.

Такова е мнението на опитната пианистка и преподавателката. Тя по-скоро не е привърженик на конкурсите. Но конкретни обстоятелства я карат да се съгласи за конкретен човек, за конкретен конкурс. Никога не по принцип.

Не съм склонна на всяка цена да се ходи на конкурс, казва Борислава Танева, отказвала съм хора в последния момент – не е добре да се показват в „несресан“ вид. Има и някои лоши страни – спира трупането на репертоар, понякога стресира болезнено…, така или иначе – няма довършено произведение, но дълъг период от половин година, 8 месеца, зависи какъв е обемът на конкурса, спира цялостното израстване. Трябва внимателно да се разчертае план – да не се прехвърли пика, когато пиесите са в най-добър вид, и все още на ученика му е интересно, иначе личи. Не трябва да се стига до „изтъркване“ на репертоара. Не да му писне, но и да не е скалъпено в последния момент – също се вижда, а и не е честно към музиката. От друга страна, особено за конкурси навън (тук си се знаят поколенията, въртят се 10-15 души от малки) да си свериш часовника е важно. И е една от целите: да видиш връстниците ти по света какво правят. А конкурсите са с най-различна насоченост. „Мария Калас“ (за певци и пианисти, в Атина) в клавирното му издание например е със задължителни 7 концерта за пиано и оркестър. Седем концерта едновременно да имаш в ръцете си! (аз не съм имала 7 в живота си). Като репертоар имам 27, че и повече, но 7 едновременно? Не мисля, че и големите професионални музиканти могат за една седмица да изсвирят качествено толкова на брой концерти. Оказва се, има млади хора, за които е предизвикателство. Малко са, но ги има.

Структурата на големите конкурси обикновено е сходна: класическа соната, полифонично произведение, романтика, етюди…Оказва се, че без Бах и Бетовен не може – личи как и дали пианистът мисли. Иначе, ако няма мисъл, няма шанс. Затова при избора на репертоара, трябват произведения за стилистичен баланс. Не е добре да се яви само с един или сходни стилове. Ако има Бетовен, тогава в същия тур не да се сложи Хайдн и Моцарт, а Щокхаузен, Рахманинов или Скарлати – влизаме в скритите за непрофесионалното око тънкости. Важно е да се покаже в различна светлина, как играе различни роли. Изпълнителите са проводници между мъртвия нотен лист и живата публика. Ние сме интерпретатори, илюстратори. Трябва да разбираме какво има зад нотите, за да стигнем до смисъла. Като детективи, сравнява пианистката.

Майсторският клас е често срещана форма на спорадичен контакт между известните артист-изпълнители и все още трупащите познания, умения и опит. Дали това е най-смисленият контакт е друга тема, но разбирането на известната професорка да не се влиза в конкретики е обосновано. „Записалият се за майсторски клас учи при колега. Дори да си дълбоко несъгласен с него по някаква тема, да разбиваш света му в рамките на урок-два, няма смисъл. По-добре да насоча мисленето му към нови пространства, там да се опитам да построя нещо, което да остане като принцип, база. На майсторски клас повече говоря. Така информацията може да остане в главата.

Иначе какво? Ще сменя някой пръст или педал, ще поискам някое ритенуто или диминуендо да застане на мястото си и…? След месец произведението вече няма да е в главата на свирещия, с пиесата ще изчезна и аз. Вместо това, ако свирят Равел, е по-полезно да поговорим за естетиката на импресионизма, за живота на Равел, за изразните средства в тази епоха с препратка към живописта. По този начин знанието ще остане в базата – било и 1 кв. см, но ще бъде част от големия „пъзел“ на културата ни.

 

През ключалката – за това, което не се вижда.

„За нищо не ставаш“ не е репликата, която са чували учениците от преподавателката си Борислава Танева. Травмата би им останала за цял живот.

Огромният резерв от търпение е също част от правилата, които тя е наложила за себе си. Просто не се занимава с този, с когото смята че не става. Отдръпва се. И в живота си е такава, защото е разбрала: с рогата напред никъде не стигаш. В патова ситуация никой не надделява. Предразположеният и спокоен ученик по-лесно възприема критика. На това я е научил животът. Израсла в соца, а тогава браво не ѝ е казвано. Макар че е от характерите, дето като им кажеш: браво! – литват, но не с опасност да се самозабрави. Според нея учителите ѝ така и не го разбрали. Считали го за вид стимулиране.

Така до III-IV курс в Консерваторията, когато попада на майсторски клас при Джейкъб Латейнер, професор в престижния Juilliard School, Ню Йорк. „И свиря Брамс опус 118, второто интермецо – възстановява с подробности ситуацията Борислава Танева. Като свърших, той почна много премерено, но със суперлативи… взех да се възнасям в небесата и като ме разложи хубаво, тък! – шамарчето: Но Вие не свирите Брамс! Защото Брамс  го е написал по един начин, а аз съм го изсвирила по-различно. Разбрах. Поне два основни принципа ми се забиха в главата: едното, ако преподаваш, прави го по приятния начин. И второто, запознаване какво има около нотите, преди четенето на самите ноти. До този момент не ми беше обяснено огромното значение на агогиката в музиката. Тепърва започнах да се ровя и да търся, за да стигна докъдето съм сега. И не беше: „не свирите Брамс, много сте музикална“, а „много сте музикална, но не свирите Брамс“. Слава богу, че съм имала тогава сетивата да усетя удара по интелекта ми. Толкова съм го мислила после. Той не би и предположил колко безумно ми помогна.