За Димитър Тъпков и неговата кауза (90 години от рождението на композитора)

Димитър Тъпков (1929 – 2011) е едно от големите имена в историята на Националната музикална академия. В паметта на моето поколение той бе открояваща се личност, едновременно дистанциращо сдържан и отдадено отговорен спрямо хората и работата. С приглушената си елегантност, неизменно завършваща с папийонка, с умението си да води диалог, с широтата на хоризонта и дълбочината на познанията си, със спокойствието на своята категоричност той излъчваше аристократизъм и индивидуалистична самоувереност в една епоха, в която и в университетите бе инфилтриран мирогледът на пролетарската диктатура.

Осмисляше всеки аспект на обхватната си дейност до дълбинните му основания и възможните посоки на осъществяване. Бе преподавател по симфонична оркестрация и по композиция в Музикалната академия, а по-късно и в АМТИИ – Пловдив. В груповите занимания по оркестрация изграждаше пред студентите света на симфоничния оркестър в неговите явни и скрити, подозирани и неподозирани връзки и отношения – от културния смисъл на инструментите и значението на технологията при всеки от тях до акустиката на тембъра и семантиката на звука, от присъщите им мелодически и хармонически функции в оркестъра до херменевтиката на фактурните им приложения. Зад всичко това стояха най-солидни теоретични и исторически познания и обосновки, детайлно познаване на партитурите на произведенията от различните стилове в музиката.

Преподаването на композиция е осъществяване на непрекъсната двустранна връзка между студента и преподавателя, доколкото композиционното обучение е индивидуален акт и за двете страни. „Никой не може да те научи на талант, но всяка академия е длъжна да те научи на занаят“ – е заявявал често Димитър Тъпков пред свои студенти по композиция (Диамандиев, 2009: 32). Според споделени разкази той никога не е бил дидактичен наставник, винаги е зачитал индивидуалността на младия творец. Нашият колега, композиторът Велислав Заимов, който е бил негов студент, свидетелства: „Стремеше се да предаде „занаята“ според естествената нагласа на студента. Позоваваше се на световната музикална култура, включително и на най-новите течения. Дори и някои явления да не бяха по вкуса му, той беше убеден, че трябва да се познават от чисто професионален интерес“ (Заимов, 2019: 7). Андрей Диамандиев, също негов студент по композиция, споделя: „Димитър Тъпков поставяше нещата в по-високо измерение, в по-далечна перспектива, като видени отвисоко. Така те се виждат по-ясно и се разбират и запомнят завинаги. Той не преподаваше на дребно, като накъсва излишно и детайлизира материала, което от своя страна не намаляваше точността и коректността при обяснението на конкретни детайли“ (Диамандиев, 2009: 32 – 33).

В обхватната си ръководна обществено-административна дейност Димитър Тъпков е вписал: директор на Софийската опера (1967 – 1970), заместник-директор на Научното обединение по изкуствознание при БАН (1972 – 1979), ректор на Българската държавна консерватория, сега НМА „Проф. Панчо Владигеров“ (1979 – 1980), заместник-председател на Комитета за култура (1982 – 1986), директор на Международния музикален фестивал „Софийски музикални седмици“ (1996 – 2006). С характер и авторитет в годините на комунистическия командно-тоталитарен режим той всеки път удържаше позицията на високите ценности. С мене е споделял, че когато като ректор бе поканил през 1979 г. младия композитор Божидар Спасов да проведе специализиран лекционен курс върху модерните композиционни техники, това му е коствало донос от страна на служителката, представляваща Държавна сигурност в Музикалната академия, съобщаваща на пряката си властова връзка за западното влияние, което ректорът на Музикалната академия стимулира. Всички, които тогава посещавахме този курс, помним, че той беше проведен до края, тъй като Димитър Тъпков с целия си авторитет беше успял да убеди по-високите власти, че нашите композитори и музиколози трябва да познават начините, по които се работи по целия свят.

Неговата най-лична и съкровена творческа кауза обаче бе композирането. В ясно очерталата се в социологията на българската музика по това време дихотомия между т. нар. „български авангард“ и останалата фолклорно обагрена „реалистична“ музика Димитър Тъпков отстоява отново своя индивидуалистична и независима позиция. Задълбочено познаващ най-новите композиционни техники (беше включил лекции върху тях в преподавателската си програма), в произведенията си той ги използваше не спекулативно – по учебни предписания, а именно като вещо усвоени и пригодни да бъдат приложени според музикалната му идея. „Димитър Тъпков не е привърженик на определена тонова система – пише Андрей Диамандиев, – той използва всичко, което е в услуга на общата драматургия. […] В цялото му творчество могат да се срещнат сериализъм, алеаторика, конкретна музика, сонорност, модалност, полиладовост, а също така и тонални решения“ (Диамандиев, 2009: 34).

През 2010 г. проф. Димитър Тъпков проведе изключително ценен за всички интересуващи се специализиран курс върху основните композиционни техники от първата половина на ХХ век с практически анализ на музикални образци от Хиндемит, Месиан и Шьонберг. Много от колегите са запазили и до днес ярките си впечатления от дълбоките му познания и педагогическото му умение да ги поднесе на обучаващите се, и то така, че те самите още по време на самия лекционен курс да се опитат да ги приложат практически, в учебни композиции.

Музикалният стил на композитора се характеризира с концентрирана мисъл, лаконизъм и яснота на формата. По отношение на симфонията, ако в ХХ век тя се нуждае от ценностна легитимация (какво днес може да бъде казано в тази форма? може ли тя да озвучи света на днешния човек?), то за Тъпков тази легитимация е в отстояването на спомена за ценностите, чиято звукова форма е тя. В Sinfonia breve 1878 (1978) това е споменът за онзи пръв съграждащ симфоничната форма импулс към хуманизма и свободата на разума още в старата ренесансово-барокова sinfonia; в Микросимфония (1992) – за един от последните нейни взривове при големия симфоник Артюр Онегер (творбата е посветена на него, тоновете-инициали на името му A[rthur] и H[onegger] имат основна конструктивна роля в партитурата). И двете симфонии са само от две части, и в двете първите части са реконструкция на сонатността (Sonata и In modo di sonata), а вторите са Postludio – заключение след свиренето-игра, но и питане за онова, което идва след него, след симфонията на човечеството в прекия и преносния смисъл на израза.

Ако в Микросимфония Тъпков използва алеаторна техника, то в едно от късните си произведения – Шест миниатюри върху серия на Албан Берг и образи на Жюл Рьонар за симфоничен оркестър – отдава дължимото на Берг, един от законодателите на серийността, чрез абстрактната графична лаконичност и филигранност на звука при работата с Берговата серия; а „образите“ на Рьонар от неговите „Естествени истории“ контрастират със своята романтическа музикална дескриптивност.

Sinfonia breve е написана в годината на честване на стогодишнината от Освобождението на България от османско владичество и е посветена на това национално събитие. Тя заедно с други произведения очертава видима линия от посвещения на значими събития и личности в българската история: Повест за Беласица, Септемврийска увертюра, Ламенто 1876 (1976), Възпоминание за глас и струнен оркестър, Симфонични епитафии (2007) с четири посвещения: на Паисий, Апостола, Илия Бешков и Димчо Дебелянов. Тук може да бъде отнесена и Кантата за мира (1976), донесла международно признание на композитора – първа награда на международната трибуна на композитора в Париж. С тази творба Димитър Тъпков дава своя музикален принос в голямата антивоенна тема на ХХ век заедно с имена като Шостакович, Онегер, Бритън, Любомир Пипков, Пендерецки.

Оркестровите произведения на композитора изследват разнообразни форми и темброви отношения: от Концерт за оркестър, Рапсодия и Рапсодично дивертименто, Прелюд, пасакалия и бурлеска и Шест багатели за струнен оркестър до Триптих, включващ Варианти за струнен оркестър, Концертино за фагот, струнен оркестър и ударни и Квазирапсодия за струнни, два кларинета, фагот и ударни; концертният жанр е застъпен и с Концерт за флейта и Концерт арфа.

Запазен периметър в творчеството на композитора е звуковата автономия на камерната музика. Струнните квартети, духовите триа и инструменталните солови сонати образуват важна жанрова област в музиката му (солови сонати Димитър Тъпков композира за всички инструменти от състава на симфоничния оркестър). Тези творби чакат своите млади изпълнители. За нас остава надеждата общественият ни слух да остане чувствителен спрямо ония музикални ценности, чийто неуморен и деятелен застъпник бе Димитър Тъпков.

 

 

По-важни творби на Димитър Тъпков

 

Кантатно-ораториални творби

 

Реквием за Сонг Ми – кантата за хор и оркестър – 1970

Кантата за мира – 1976

 

Симфонични творби

 

Симфонии

Sinfonia breve – 1978

Симфония № 2 за глас и оркестър (стихове Ан. Стоянов) – 1991

Микросимфония за струнен оркестър (върху A и H) – 1992

 

Симфониети

Първа Детска симфониета – 1964

Втора Детска симфониета – 1966

Трета Детска симфониета – 1971

 

Увертюри

Симфонична увертюра „Повест за Беласица“ – 1956

Септемврийска увертюра – 1974

 

Други симфонични творби

Прелюд за струнен оркестър – 1955

Рапсодия за малък оркестър – 1968

Концерт за оркестър – 1969

Шест багатели за струнен оркестър – 1972 – 1973

Рапсодично дивертименто – 1972 – 1973

Ламенто 1876 за симфоничен оркестър – 1976

„Есе“ за оркестър – 1979

„Варианти за струнен оркестър“ – 1995

Прелюд, Пасакалия и Бурлеска – 2005

Симфонични епитафии – 2007

Шест миниатюри върху серия на Албан Берг и образи на Жюл Рьонар – 2009

 

Концерти

Концерт за колоратурен сопран и струнен квартет –1954 – 1955

Концерт за флейта и оркестър – 1955

Концерт за арфа и оркестър – 1971

Концертино за фагот и струнен оркестър – 1994

 

Творби струнен оркестър

 

Триптих

Варианти

Концертино за фагот, струнен оркестър и ударни

Квазирапсодия за струнни, два кларинета, фагот и ударни

Прелюд за струнен оркестър

Шест багатели за струнен оркестър

 

Камерни творби

 

Квартети

Вариации за струнен квартет – 1955

Струнен квартет № 1 – 1956

Три народни песни, обработени за струнен квартет – 1957

Пет миниатюри за две цигулки, виола и виолончело – 1958

 

Две сюити „Скици върху народни песни“ за струнен квартет – 1957 – 1958

Струнен квартет № 2 – 1972 – 1973

Квартет за флейта, виола, арфа и чембало – 1973

 

Духови триа

Духово трио № 1 за флейта, кларинет и фагот – 1953 – 1954

Духово трио № 2 за флейта, кларинет и фагот – 1953 – 1954

 

Сонати

Сонатина за тромпет и пиано – 1952

Соната за соло контрабас – 1968

Соната за соло виолончело – 1990

Сонатина за соло обой – 1993

 

Други камерни творби

Пет етюда за ударни инструменти – 1970

„Остинато“ за 12 виолончели – 1990

„Кон и Охлюв“ – за четец и ударни инструменти – 1994

Прелюд за арфа

Ноктюрно за арфа

Три концертни етюда за арфа

 

Вокално-инструментални творби

 

Четири симфонични приказки (по Ел. Пелин) – 1958

Цикъл от четири песни по стихове на Д. Дебелянов за глас и оркестър – 1959

Цикъл от детски песни по стихове на Вл. Русалиев – 1969

„Самонадеяната жаба“ – музикална приказка за четец и духови инструменти – 1957 – 1958

„Шест игралки-залъгалки“ – 1975 – 1976

„Приспивалки“ – цикъл за детски хор по стихове на А. Разцветников – 1989

„Към вечността“ – цикъл песни за глас и кларинет по стихове на Ал. Геров – 1993

„Възпоминание“ за глас и струнен оркестър – 2002

 

Творби за народен оркестър и народен хор

 

Две сюити за народен оркестър – 1966

Обработки на народни песни

 

 

Цитирана литература

 

Диамандиев, Андрей (2009). Димитър Тъпков – педагог и композитор. – В: Музикални хоризонти, № 9, с. 32 – 34. [Diamandiev, Andrej (2009). Dimitar Tapkov – pedagog i kompozitor. – V: Muzikalni horizonti, № 9, s. 32 – 34.]

Заимов, Велислав (2019). Към корените. – В: Вестник К, бр. 26 (37), година I, 12 юли, с. 7. [Zaimov, Velislav (2019). Kam korenite. – V: Vestnik K, br. 26 (37), godina I, 12 yuli, s. 7.]