Шест сонати за соло цигулка оп. 27 от Йожен Изаи. Технически проблеми и начини на овладяването им

Между произведенията на ХХ в жанра солова соната се откроява цикълът Шест сонати за соло цигулка на Йожен Изаи – велик цигулар-виртуоз, композитор, диригент и педагог, обществен деятел. На фона на всички подобни съчинения на този жанр цикълът на Изаи е своеобразен: композиторът създава изпълнителски портрети на свои приятели,  цигулари от различни страни – идея, която определя уникалността на този замисъл. Изключителността на проекта на Изаи е и в това, че композиторът е замислил своя цикъл като самостоятелна концертна програма, неразчитаща на подкрепата на други произведения.

В Шестте сонати за соло цигулка е налице троен портрет, който синтезира модела на Баховия цикъл сонати и партити, музикалните и технически пристрастия на „портретираните“ изпълнители и автопортрета на самия Изаи като отражение на изпълнителските новости на епохата. Един от най-забележителните аспекти на сонатите е уважението и почитта, които Изаи дарява на цигуларите на своето време, като в същото време разграничава, описва и персонифицира в музика техните различия. Сонатите са подредени и изградени според посвещенията си на съответния цигулар – според неговия вкус, характер, персоналитет и стил на музициране. Първата соната е посветена на унгарския цигулар Йозеф Сигети, втората –  на големия френски цигулар и приятел на Изаи Жак Тибо, третата – на румънския цигулар, пианист и композитор Джордже Енеску, четвъртата – на цигуларя виртуоз и композитор Фриц Крайслер, петата – на ученика на Изаи, белгийския цигулар Матьо Крикбом, и шестата – на испанския пианист и композитор Манеул Кирога.

Толкова различни като характер и в същото време много близки като звучене и стил, сонатите като цялостен цикъл по своя замисъл нямат аналог в цялата музикална литература. Както Лист за пианото, така и Изаи за цигулката е създал една „техника на душата“, която цялата генерация от музиканти трябвало да се опита да развие в себе си. Според самия Изаи сонатите е следвало да бъдат изпълнявани от „истински интерпретатори“, т. е. артисти, които пресъздават творбата  с вдъхновение. Както при Лист, така и при него интерпретаторът го кара  да се гмурне в създаването на лична творба, в която да бъде изразен целият характер, истинското „аз“ на композитора. Както Изаи казва: „Сонатите са написани „за и от цигулката“.

Двайсет и четирите каприза на Паганини и цикълът сонати и партити на Бах заемат основно място върху цигулковата изпълнителска сцена през първата половина на ХХ век. Трябвало е доста време, за да може Шестте сонати за соло цигулка на Изаи да се наложат като важен репертоар от цигулковото изпълнителско изкуство както в артистичен, така и в технически план. След Бах и Паганини никой друг композитор не е успял да засегне цигулковото полифонично изкуство и свиренето без акомпанимент. Дори големите виртуози Хенрик Виенявски и Анри Виотан, двамата, бих казал, равни на Лист цигулари, със своята инструментална доминация  (и двамата учители на Изаи) не са написали произведения за соло цигулка от голяма величина. Йожен Изаи, изключителен виртуоз, доказва, че създаването на произведения за соло цигулка не е приключило. Сонатите му, продължение на традицията на жанра солова соната, отварят пътя на сонатите на Хиндемит, Онегер, Прокофиев, Барток, Булез, Шнитке и др.

Шестте сонати за соло цигулка на Изаи са еталон, разрешаващ разпознаването на цигулари с вродени технически възможности и критерий за високо цигулково майсторство. Неслучайно те влизат в задължителната програма на едни от най-престижните цигулкови конкурси – „Кралица Елизабет“ – Брюксел, „Джордже Енеску“ – Букурещ, „П. И. Чайковски“ – Москва, на конкурси в Швейцария, Австрия, Канада и Япония. Сонатите имат силно послание и голямо значение за съвременното поколение цигулари. Те са в репертоара на всички големи световни майстори-цигулари. Когато се запознаваме за първи път с тях – било като изпълнители или като слушатели, веднага сме изненадани от изпълващия музиката виртуозитет. Де факто цигулковият лимит е изтласкан толкова нагоре, че интерпретаторът трябва да си създаде своя собствена специфична техника спрямо произведението. Употребата на двойни ноти (гами в кварти, октави и децими), илюзия за акорди от 6, 8, 10 и повече тона (Първа соната) са опровергаващи всякаква логика похвати за инструмент само с четири струни. Цигулката използва изцяло своите възможности – за полифоничност, експресивност, бързина, брилянтност, за искрящи, мрачни и тъмни звуци, пицикати с лява ръка, флажолети и дори четвърттонове. Инструментът имитира пеперуда, птица, църковни камбани (Пета соната), създавайки илюзия за безкрайност. Зад тази техническа бляскавост и заря от ефекти се крие богат на експресивност свят.

В цикъла от шест сонати Изаи използва много нови технически похвати, непознати дотогава в цигулковата солова литература. Най-характерният елемент в технически план е съчетанието на различни интервали в двоен гриф, които придават изключителна колоритност и интересен хармоничен оттенък на пасажите. Освен богатата палитра от хармонични цветове Изаи иновира и различните звукови щрихи и динамики, като обозначава прецизни динамически нюанси, съчетани с технически аспекти в лява ръка.

За да може един цигулар да „атакува“ сонатите, той трябва да има предварително натрупан технически багаж. В него задължително влизат Сонатите и партитите на Бах, капризите на Паганини, най-вече № 24, знаменитото му „Perpetuum mobile“, едно от най-трудните по своята техника произведения, написано някога за лъков инструмент. Техниката като важен елемент от формирането на всеки инструменталист се изработва с години, с ежедневен труд и постоянство. За един подрастващ цигулар е важно ежедневно свирене на гами в 4 октави и достигане на бързина на изсвирване на 2 лъка – един на изкачване и един на слизане. Друг важен детайл е ежедневното свиренето на гами в двоен гриф – терци, сексти, октави, фингерзац и децими, в натурален, хармоничен и мелодичен вид с достигане на скорост на изсвирване на 2 лъка – нагоре и надолу. Това създава необходимите артикулационни и тактилни навици в лява и дясна ръка. Такива са и изискванията за изпитите в първата година в консерваторитеи в Париж, Лондон и Ню Йорк. Изключително важен елемент за развиване и създаване на хомогенна и пълна техника са етюдите. В световната педагогическа практика етюдите могат да се обособят в 10 нива според степента на подготовка на ученика и студента, а именно:

I ниво: за начинаещи;

II ниво: първа позиция;

III ниво: преходи и елементарно спикато;

IV ниво: вибрато и свирене в по-високи позиции;

V ниво: съчетание на първите четири нива с добро звукоизвличане;

VI ниво: всички движения на ръцете, различни видове вибрато и гами със забързване;

VII ниво: координация на лява и дясна ръка в бързо темпо, солидна интонация и всички движения на двете ръце в различни мелодични мотиви;

VIII ниво: удобно настаняване върху грифа във всички позиции, усложнени лъкови контроли и звукоизвличане;

IХ ниво: овладяване на всички възможни цигулкови техники;

Х ниво: само за експерти.

В днешно време всеки професионален цигулар задължително трябва да премине всичките 10 нива, ако иска да притежава солидна техника на лява и дясна ръка, както и безупречни музикалноинтерпретационни навици.

За покриване на последните две нива и придобиване на необходимата техника, преди да пристъпим към Шестте сонати за соло цигулка на Изаи, е необходимо да изучим следните произведения от цигулковотехническата литература:

Яков Донт – 24 каприза за цигулка, оп.35;

Федерико Фиорило – 36 каприза;

Карл Флеш – система от гами;

Иван Галамян – „Съвременна цигулкова техника“;

Пиер Гавиние – 24 каприза;

Рудолф Кройцер – 42 етюда;

Пиер Род – 24 каприза;

Отокар Шевчик – оп. 1, 2, 7, 8 и 9;

Николо Паганини – 24 каприза;

Хенрик Виенявски – оп. 10, „L Йcole moderne“, и оп. 18, Eтюди-капризи;

Х. В. Ернст – 6 полифонични етюда.

Първото и най-важно условие за интерпретиране на сонатите, както за всяко ново произведение, е правилното разчитане на нотния текст, в бавно темпо и вярна интонация, за което абсолютният слух и пианото са първи приятели. Изслушването на запис на цикъла или на отделна соната с нотен текст пред очите също е полезно.

В Първа соната основен технически елемент е полифоничната техника. Друг съществен момент е използването на ритмически секвенции (повтарящи се ритмически елементи). Тук е добре да се работи с метроном.

Типични за Изаи са целотонови гами в сексти, каквито не се срещат дотогава. За перфектното му овладяване е добре те да се свирят в много бавно темпо с оригинална лъкова дължина, без да се накъсва легатото, за да се създаде мускулен навик в лявата ръка. Едновременно с това трябва да се изработва координация между лява и дясна ръка за постигане на равен, плътен и уравновесен звук между различните интервали и при смяна на струните.

Друг характерен за Изаи технически похват са хроматичните пасажи върху доминантов педал, както и съпоставянето на различни интервали: чиста квинта и малка септима; чиста квинта и голяма септима; увеличена кварта и голяма септима; малка секста и голяма септима. Всички тези интервали са с лъков щрих „ponticello“ в дясна ръка.

Интересно упражнение е свиренето на съчетания от двоен гриф по различни ритмически начини: осмина с точка и шестнайсетина; шестнайсетина и осмина с точка; осмина с точка и две шестнайсетини и две шестнайсетини и осмина с точка; осмина с точка и три шестнайсетини и обратно; синкопи от шестнайсетина, осмина, шестнайсетина; синкопи от осмина, две шестнайсетини, осмина; синкопи от осмина, две шестнайсетини; синкопи от две шестнайсетини и осмина.

Във втората част на Първа соната авторът използва синкопирани двойни грифове, легатирани интервали, фугато и секвенции. Тук срещаме характерните за него хроматични арпежи (т. 23 – 29), педал върху доминантата с легатирани хроматизми в горния глас (т. 36 – 41). Типичните за неговата техника двойни грифове, съчетаващи целотонови мелодични линии, намираме в т. 67 – 72. В т. 104 са използвани арпежи с педал върху тониката, а в предпоследния такт – пет- и шестгласни акорди, нещо, което до този момент не се среща в цигулковата литература. В третата част на сонатата интересни елементи са съчетанието на интервали в т. 16 – 19, различните  хроматични построения и секвенциите. В последната част Изаи съчетава множество интервали в двойни грифове, децими с педал (т. 51 – 56), както и целотонови двугласни хармонии (т. 64 – 69).

Втората соната е базирана върху репетитивността и употребата на едни и същи тематични и технически елементи. За изработването на тази част е нужна солидна ритмическа подготовка, работа с метроном на всеки такт, за да се създадат ритмически навици и синхрон между двете ръце. Както в Първи каприз на Паганини, и тук лявата ръка стои позиционно с поставяне на акорди. Същия тип техника намираме и в последната част на сонатата. Втората част можем да съпоставим с техниката от Сицилианата от Първа соната на Бах, а третата част в импровизационните моменти съчетава позиционни секвенции, за разчитането на които е важно да се намери лесна и логична пръстовка, съобразена с физиологията и персоналните качества на всеки изпълнител.

Третата соната изобилства от технически похвати, свойствени за музикалния език на Изаи. В т. 4 – 6 и в т. 63 са налице целотонови съчетания в двоен гриф, в такт 7 –  двоен гриф с педал, а в т. 66 – 67 има изключително виртуозен технически елемент, съчетаващ сексти с децими. Те трябва да се изработват в много бавно темпо, по различни ритмически начини за постигане на синхрон при преходите в лява ръка и лъка. Украшенията в т. 79 – 85 трябва да се работят в същия ритъм, както другите ноти, изпълнителят следва да се стреми към уеднаквяване на ритъма с цел вярно и пълноценно изсвирване без прекъсване на украшенията. В т. 93 – 95, където срещаме съчетание на сексти и децими, е препоръчително при изработване на пасажа да се разчленява тактът и нотният текст да се свири и в двете посоки – нагоре и надолу. В т. 113 – 118 имаме труден за синхрон между двете ръце пасаж: желателно е и тук да се работи в много бавно темпо с метроном в различни ритмически начини, като темпото се забързва постепенно. В т. 123 – 124 децимите да се работят в динамика pianо и без празните струни. Началото на първата част на Четвърта соната изисква да се работи в изключително бавно темпо с метроном, настроен за шестнайсетина между 25 и 40. Препоръчителен е същият начин на работа и при т. 26 -28. По принцип за корекция при неясна интонация е полезно да се работи в по-бавно темпо. В общ план първата част на тази соната има сходен интерпретационен план с този на полифоничните солови сонати и партити на Бах. Във втората част на сонатата са налице два основни вида техника.

Първият вид е новаторски: той се проявява в лайтмотива pizzicato, вплетен в полифонична акордова структура. Интерпретаторът трябва да използва изключително много лявата ръка, като подсилва пицикатите с повече вибрато и натиск върху грифа с пръстите. С дясна ръка пицикатите трябва да се дърпат с пълна фаланга и върху грифа. Вторият вид техника е съчетанието на лайтмотива с полифоничния материал, но при свирене с лък, при което трудността е да се добие лек, прозрачен и в същото време плътен звук, за да се балансират звуковите нюанси и характерът на частта. Лъкът трябва да бъде в струната, но върху грифа, за да се намали амплитудата на вибрация на струната и следователно – реверберацията в съответното помещение или концертна зала. По този начин придобиваме плътен звук и същевременно тиха динамика.

В третата част характерната техническа новост е честото използване на форшлаг на силно време в ритмически съчетания от шестнайсетини. Тук е важно да се задържа времето с форшлаг за неговото пълноценно изсвирване. Затова не се препоръчва работа с метроном. По този начин интерпретаторът може да придаде уникална „неравноделност“ в класическото звучене на тази част. Заедно със съчетаването на legato, spiccato и detachй, неравноделността на тази част дава огромна възможност на всеки изпълнител за собствена концепция и интересна, новаторска интерпретация.

В импресионистичната като звучене Пета соната техническите новости и уникалният стил на Изаи са ясно доловими чрез множеството отличителни технически и стилови новости. Характерните за автора двугласни съчетания – чисти квинти и кварти, срещаме в т. 14 -17 и т. 31 – 32, украшения от тридесет и вторини в двоен гриф, изсвирени като трилери – в т.18 – 19, т. 34 – 37, т. 39 – 40. Арпежирани акорди от 7 и 8 тона и такива с по 11 и 12 тона изобилстват в цялата соната. Тези съчетания трябва да се разчленяват по логически начин с цел по-лесно асимилиране и запаметяване. В подкрепа даваме следните примери:

В т. 38 имаме празни струни сол, ре, ла и ми, после – пръстовки 1 – 2 – 4 – 2 – 1 с тонове ла, си, ре, си, ла, след което отново празни струни. В т. 39 разчленяваме по 2: празна струна сол и първи пръст ла, после секвенционно позиционно движение върху другите струни: ре – ми, ла – си, ми – фа. В т. 40 разчленяването е по три: празна струна – 1 пръст – 4 пръст, застъпващ празна струна – 1 пръст – 4 пръст и т.н. В т. 45 -50 имаме разчленяване на първото акордово време от останалите низходящи гами в бавно темпо. Най-горният тон на акорда на първо време трябва да се подчертае с вибрато, защото това е основна тема на частта. В арпежите от т. 51 – 58 тематичният материал трябва да се подсили с лъков натиск на акцентите, като се работи в бавно темпо с изтегляне на повече лък на акцентираните времена за създаване на механичен навик и координация между двете ръце.

Във втората част на сонатата Изаи набляга на характерните за него съчетания от интервали и използването на хроматични секвенции. Единствено тук наблюдаваме изпълнение на пицикати в лява ръка и рикошет в дясната, напомнящи италианските композитори Паганини и Бацини. В т. 40 – 42 съветвам за изпълнение на пицикатите със силен натиск и издърпване в лявата ръка, водещи до болки в тактилните усещания на върха на пръстите на лявата ръка. При упорити и постоянни упражнения след 2 – 3 дни болките изчезват и отчетливостта, звукът и артикулацията на пицикатите придобиват съвсем друг позитивен аспект.

В последната, Шеста соната, Изаи достига апогей в цигулковата техника. Но ако разгледаме подробно техническите похвати, ще установим, че те са тясно свързани с тези, използвани от Паганини и Виенявски. Тази соната няма импресионистичната изразителност на Петата соната. Тук Изаи синтезира някои от своите характерни технически похвати като съчетания от интервали в т. 5 – 6; sforzando-акценти на слабо време в т. 14 – 16; тригласни арпежирани акорди в т. 54 – 56;  множество секвенции, като тези от т. 14 – 16, които авторът развива по-нататък в сонатата.

Множеството гами от терци, пръсторедни октави, двойни ноти, съчетаващи различни интервали, легатирани терци и стакатирани в един лък двугласни интервали са наследство от техниките на Паганини и Виенявски. Смятам, че всеки цигулар, изсвирил някои от концертите на Виенявски и капризите на Паганини, би имал огромен интерес и интерпретаторска емоция при разчитането и изпълнението на Шестте сонати за соло цигулка на Изаи. За правилното овладяване на различните технически трудности на тези сонати са много важни разчитането на всеки такт и разчленяването на всяко време математически точно. За разчитането например на Шеста соната са необходими поне 30 дни, а за изработването щ чрез създаване на двигателни навици – няколко месеца. Съпоставянето и съчетаването на различни цигулкови техники правят интеграла и в частност Шестата соната едно от най-трудните в технически план произведения в цигулковата литература.

По мои наблюдения, в България студентите цигулари не свирят Изаи или много малко от тях се обръщат към него. Във Франция, където учих най-напред в Йcole Normale de Musique  „Alfred Cortot“ и след това във Conservatoire National Supйrieur de Paris, сонатите на Изаи са залегнали задължително в програмата за обучение на цигуларите. Безспорно нивото на влизащите в тези училища студенти е много високо – тяхната  техническа подготовка позволява „покриване“ на материала. В Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ има прекрасни можещи и знаещи преподаватели. Това е предпоставка за нашите студенти да посегнат смело към музикалното предизвикателство, каквото са сонатите за соло цигулка на Изаи. През 1995 г. проф. Евгения-Мария Попова направи запис на целия интеграл на тези сонати. Въпрос на желание на всеки студент цигулар е да опита да навлезе в тази колкото трудна, толкова любопитна и вълнуваща музика на Йожен Изаи – дори като проверка доколко е възможно да изсвириш ако не всички, то поне най-често изпълняваната Трета  соната, „Балада“. А  съвременните аудиовизуални технологии предоставят прекрасни възможности да чуем най-добрите интерпретации на тези сонати от големите цигулари на нашето време – Франк Цимерман, Максим  Венгеров, Хилари Хан, Юлия Фишер, Майкъл Рабин, Джошуа Бел, от по-старото поколение Руджиеро Ричи, Оскар Шумски, Гидон Кремер и много други.