Космични прозрения и вселенска символика в последната соната на Скрябин

От древни, незапомнени времена човешкият разум се е опитвал да открие сред странните конфигурации на звездните системи в нощния небосклон някакъв тайнствен, но осмислен порядък, да разпознае сред тях знаците на тези универсални природни закономерности, които в една или друга степен могат да окажат влияние върху жизнения път и духовната еволюция на отделния индивид или неговия семеен род и дори – да предопределят ключови ситуации в тяхната съдба. Векове наред, в една безкрайна евристична верига, духовните водачи на човечеството са се стремили да проникват все по-надълбоко в съкровените загадки на планетарния, но по същество космичен произход на земните форми на живот, в това число и – на човека. Една от техните главни задачи и постоянни цели е да бъде намерен и обозначен кодът на всеки следващ важен етап от цивилизационната мисия на човешкия род в рамките на отредения щ път и посока в космическото време-пространство.

Периодично назрява потребността от философско и естетическо преосмисляне на натрупаните досега познания и исторически опит, но и на обновителната роля на зараждащите се нови творчески епохи в човешкото битие и съзнание – за по-вярно определяне на тяхното специфично място в общата панорама на протичащите всемирни процеси. Подобна историческа ситуация, предоставяща благодатна почва за обновени тълкувания и за тяхното разпространение, възниква в европейските страни в последните десетилетия на ХIХ и началото на ХХ век.

В противовес на роящите се в същия исторически период атеистични мисловни конструкции и вулгарно-опростенчески материалистични теории за устройството на света, в редица европейски страни, и по-специално в руския духовен ареал, навлизат все по-широко и очаквано светлите духовни потоци на източната мъдрост – религия, философия, медитация, йога и езотерика, предимно от индийски, тибетски, персийски, арабски, китайски, японски и индокитайски източници, които започват да обновяват и оплодотворяват търсенията на цяла плеяда научни и художествени творци, мислители и изследователи от тази епоха. Особено мощно и осезаемо става духовното влияние на великите хималайски учители и на техните европейски съратници и последователи, инициирали възникването на теософското и на антропософското философски течения.
Сериозен тласък за формиране на еволюционно мировъзрение сред европейските научни и художествени кръгове в периода между двете отминали столетия идва и като следствие от сериозните постижения в областта на бързо развиващата се астрофизика. Открити са нови звездни и галактични структури, както и доскоро напълно непознати, безмерно могъщи енергийни състояния на космичната протоматерия. Именно с тях е свързана и появата на все по-смели научни хипотези и завоевания в сферата на мегафизиката, молекулярната физика и биология и на природознанието като цяло.

След митологичното, теологично-концептуално, а по-късно и научно-логическо усвояване на извънземните феномени в обкръжаващата ни вселенска среда, настъпва време тези грандиозни по своя мащаб обекти и явления да бъдат пресъздадени в тяхната съотносителност и йерархично единство чрез философията на музикалната реч. Човешката мъдрост вече е успяла да прокара необходимата за това пътечка от утопичните мечти и научните доказателства на поколения безкористни изследователи на звездния свят, опитващи се, според своите познания и творчески способности, да обгърнат в мисловен синтез вселената в цялата щ необятност и съвършенство, като висша степен на организираност и природосъобразна разумност.

* * *
В резултат от влиянието на тези и редица други исторически фактори, настъпва особено благоприятно време за поява на крупни постижения от принципно нов порядък и в световната музикална култура. Тъкмо в тази посока следва честно и без всякакви уговорки да осъзнаем грандиозния личен принос на гениалния руски музикален поет, мислител и „звукопространствен стратег“ Александър Скрябин. Именно в неговото творчество са прокарани първите и безусловно най-съществени стъпки от епохалното еволюиране на музикалното съзнание към реално (а не само въображаемо) разгръщащата се около нас сфера на бездънните космични простори. И до днес нито един друг световен музикант не е успял да достигне дори незначителна част от революционните творчески открития на този така прозорлив човешки дух в областта на специфично космическата изразност. За щастие, семейният и дружески кръг от идейни съмишленици и адепти на Скрябин, сред които срещаме видни фигури на руската естетическа и философска мисъл от епохата на т.нар. „руски сребърен век“ (поети, живописци, музиканти, архитекти, театрали, драматурзи, учени, философи), е допринесъл в немалка степен за верния избор на доминиращото направление в неговите благородни творчески търсения и – поне косвено – за епохалните му открития в сферата на най-проникновеното сред изящните изкуства – музиката.

Нееднократно Скрябиновите съвременници са отбелязвали пристрастието на композитора към вселенските теми като към конкретни творчески задачи и съвсем необичайното „космично дихание“ в неговия музикален изказ от средния и особено от късния му творчески период. Днес пред нас стои нелеката задача да направим опит да доловим и разграничим тъкмо този най-фин и трудно определим разряд художествени явления. А именно – ролята на космичните стимули и координати в неговата композиционна практика и внедряването в музикална тъкан на сюблимни вселенски символи, породили неизвестни, неизползвани дотогава изразни възможности в сферите на звукоизвличането и темпоритъма, на клавирния и симфоничния колорит и агогиката.
Благодарение на тези нестандартни, вълшебни изразни нововъведения големите Скрябинови интерпретатори са в състояние да пресъздадат дори такива свръхсложни явления като движението на космичните тела и енергийните потоци в междузвездното пространство.

Идва време широко разпространената, натрапвана заблуда относно наличието на някакъв трудно разбираем, едва ли не херметичен „мистицизъм“ в Скрябиновия художествен почерк да бъде заменена с по-близко до истината съвременно обяснение. В този ярко самобитен почерк можем по-скоро да открием гениалното прозрение в реално съществуващи, по-близки или безкрайно отдалечени от нас паралелни светове, отколкото своеволна езотерична обвързаност, а още по-малко – отвлечена фантастика или своенравна измислица. В преднамерено негативен аспект тук могат да си позволят да разсъждават само предубедени скептици, както и лаици, посегнали повърхностно към едно толкова задълбочено и органично, поливалентно творческо наследство. Преди всичко е нужно да разберем, че сме изправени пред идейно общуване с безценното духовно познание на една неимоверно еволюирала личност, притежавала възможно най-редки умствени и душевни свойства. Александър Скрябин е този, който за първи път в музикалната история съумя да развие в себе си непостижимото дотогава „космическо звукозрение“, той успя да усъвършенства вродения си идеален вътрешен слух, достигайки до нивото на специфичен „времепространствен вселенски слух“ – свръхсетивен аналог на т.нар. „трето око“ в традиционната тибетско-будистка символика.
В интерес на нашето изследване, което ще се съсредоточи върху венеца на клавирното творчество на Скрябин – неговата последна соната, става особено наложително да съблюдаваме едно важно условие: да не допуснем неволно в едно подобно изследване, боравещо с космични сили и величини, да останем прекалено зависими – поради несравнимо „по-тесния“ пространствено-времеви обхват на собствения ни земен опит – от вродените ни „планетарни мерки и теглилки“ и рутинни мисловни привички. Предстои ни да пробваме да осъществим своеобразен „обратен превод“ от самобитния „звукопространствен“ музикален изказ в късния Скрябинов стил към породилите го вътрешни идейно-образни стимули, идващи по линията на смислово-метафоричните, иносказателни и утопични, религиозни, философски, митологични и научно-феноменологични фактори и въздействия.

* * *
С първите звуци на Соната № 10 ор. 70 творческата мисъл на Скрябин ни отвежда някъде в глъбините на вселенските простори – в непознатите условия на космическо битие, рязко отличаващо се от условията за съществуване в чудотворния планетарен оазис, в който сме свикнали да живеем. Като с вълшебен катапулт, за който не съществуват прегради във времето или пространството, гениалното прозрение на композитора в миг ни „захвърля“ в галактическата бездна, сред космичната пустош… Още в началните хармонически съзвучия от темата на встъплението едва ли може да се разпознае нещо земно, което би могло да се асоциира с конвенционалните ни представи за явленията от околната среда на нашата планета.

Лекото звуково трептение на разширеното тризвучие (т. 1) и неговото отдалечено ехо в съседното умалено тризвучие (т. 2) започват сякаш да просветват в дълбините на душата ни като сияние на безкрайно отдалечени, непознати звездни купове на фона на обкръжаващ мрак и абсолютна тишина в откритите недра на космоса. Тези странни хармонии произтичат от някаква застинала наблюдателна позиция – позицията на зоркото и проницателно човешко око, пренесено сякаш направо в космическото пространство и настройващо се към възприятие на необичайни за него „архетипни“ координати. Сред тази огромна пустота сякаш отвсякъде проникват фини лъчи от непознати светове, криещи в себе си непостижимо колосални енергии.

Четирите мотивни компонента на встъпителната тема – изпълняваща ролята на ярък сонатен пролог – пресъздават в рамките едва на осем (!) такта цялостна, панорамна слухова картина на космичния Универсум, сред който някъде следва своя орбитален път, водена от своето ярко небесно светило, и нашата родна планета. След първите два акордови субмотива – на увеличено и на умалено тризвучие, които сякаш „инкрустират“ съзвездия върху „звездния атлас“ на нашето съзнание, се задава още по-мистериозен трети субмотив, състоящ се от две секундови интонации – възходяща и низходяща, явяващи се през малка терца (т. 3). Може би тъкмо той олицетворява странния (и дори неприемлив за обикновения ум), но напълно реален, вече доказан в съвременната астрофизика феномен – изместването и дори „изкривяването“ на времето в мащабите на мегасвета. Четвъртият субмотив, леко увисващ в дискантния регистър на пианото (т. 3, т. 7-8), само хладно проблясва, сякаш намирайки се на десетки светлинни години от предходните .

Веднага след това звучността плавно се спуска, потъва три октави по-надолу (т. 5-8) в гъстите субконтрови регистри на рояла, отекващи като гонг или гигантски камбани. Звуковата картина става по-величествена и умиротворяваща: Пред възхитения взор на човека се разстила в незнайната си красота „цялата вселена“ със своите милиарди звездни системи и галактики. Мощни космически слънца, превъзхождащи стотици и хиляди пъти по своя енергиен ресурс нашето дневно светило, ни заобикалят от всички страни и посоки. Създава се усещането за тихо и безметежно засега плаване в реалността на самия космичен океан, а не в моделиран абстрактен мираж. Вълшебството на музиката превръща слушателя в жив свидетел, дори участник в неспирно протичащия всемирен процес.

Човешкото сърце замира в свещен възторг пред тази невъобразимо прекрасна „слухова панорама“. Тя ни връща далече назад във времето, в посока „сътворението на света“! От планетарни жители на Земята смирено и безшумно се превръщаме в междузвездни скитници, в космически пътешественици… Геният на Скрябин е извършил чудна метаморфоза в нашето родово самосъзнание, трансформирайки ни от земни хора във вселенски обитатели. При това съвсем не в резултат от прекомерен изблик на въображение или на прищявка за фантазиране по литературни източници…

И тук следва да обърнем внимание на обстоятелството, че творческата инвенция на Скрябин се оказва най-близка по дух до висшите ешелони на науката в лицето на нейните мегаструктури, а също така – до духовните прозрения на човечеството, запечатани в скрижалите на големите религиозни учения, тези, които познаваме: направо чрез сърцето си. От друга страна, тя няма нищо общо с авантюристичните сценарии за всевъзможни космически експедиции, основаващи се на земни и дори извънземни прагматични технологии, с които е толкова претоварен нашият модерен свят. В своята соната № 10 и редица други съчинения: сонати № 4, № 5 и по-специално № 6 – № 9, както и в някои клавирни поеми и симфонични творби, Александър Скрябин е напълно достоен да заема пиедестала на „музикален пророк на човечеството“. И при това далеч не само в полето на музикалното звукотворчество, но и в сферата на художествената и философска концепционалност.

Вторият тематичен комплекс (т. 9-28) въвежда, в леко приповдигнато емоционално състояние, представата за извечния човешки творчески стремеж към усвояване на нови, все по-усъвършенствани познания за заобикалящата ни действителност. Нейният основен мотив несъмнено пресъздава самото усещане за копнеж („томление“), на неистовата жажда за проникване в основополагащите тайни и загадки на битието. Индивидуалната воля и чувственост са тотално впрегнати за постигане на тази единствена мечта или лично „предначертание“. Двутактовият мотив преминава шест пъти в близки регистрови съотношения (т. 9-12, 13-16, 17-20), влизайки в синтез с деветократна поява на мотива на „флуктуацията“ (т. 11, 15, 17, 19, 21-27) – музикален еквивалент на неизбежното „изкривяване“ (или „деформация“) на космическото време в резултат от въздействието на чудовищни маси и грамадни разстояния между космическите обекти.

Скоро музикалната картина замира в трепетно очакване; и отново тържествено и окрилено зазвучава встъпителната тема (т. 29-32), символизираща вселенските недра. Неочаквано в нея се заражда нов тематичен компонент, зареден със свежа и колоритна звукова вибрация (т. 32-36) , след което избликва още по-ярка светлинна вибрация. Тази трикратна пронизителна „цветна мълния“ – lumineux vibrant (т. 37-38), бързо ни отвежда в първата странична тема от сонатната експозиция. А там вече ни посреща едно радостно предусещане за пролетното пробуждане на природата, символизиращо появата на свеж импулс за ново „завъртане на спиралата на жизнения кръговрат“… Новата тема ни завладява с позитивната енергия на полетността – като неудържимо увлекателна, ловка игра на прелетна птица с въздушните потоци. Вероятно нейните криволичещи интонационни извивания доукрепват вече внушената ни представа за всемирния кръговрат като иманентно свойство на космоса, където астероиди, комети, планети, звезди и галактики се придвижват безкрайно по небесните си пътища, предначертани от законите на гравитацията, но и от неведома висша вселенска разумност.

Основното тематично и идейно ядро на страничната тема (т. 39-40) се подлага на многократно интонационно „гмурване“ в разнообразни хармонически и тонални зони, сякаш обладано от неудържим порив към осъществяване на поредна своя жизнена инкарнация. Може би чрез чародейството на музиката тук и по-нататък (т. 39-72) Скрябин възсъздава трепетната „игра“ на космични ембриони, които пътешестват с невъобразима скорост от едни светове към други в търсене на подходяща „почва“ за своето пребазиране, биологично внедряване и прераждане. Авторът посочва (т. 50) посредством френския термин „haletant“ (задъхано) повишеното си до еуфория емоционално състояние, изпълнено с най-чиста човешка радост и леко олюляващо се в прилив на неудържимо щастие. Отново се завръщат (т. 32-38), а след това преплитат по нов начин звуко-светлинни вибрации (т. 53-72), подобни на красиво разсипващи се някъде из космоса искри и светкавици. Впоследствие те феерично се вливат във втора междинна тема (т. 73-83), напомняща „темата на копнежа“. Но тук те вече се намират в състояние на екстатично опиянение – „avec une joie exaltee“ – може би в страстно желание да се превъплътят в друга физическа конфигурация.

Веднага след това (т. 84) встъпва в своите владения нова, заключителна тема на сонатната експозиция, която, както ни се струва, би могла да олицетворява примерно грандиозната пустота на междузвездното пространство… Музикалното развитие временно е прекратено, сякаш изпадайки в състояние на космическа летаргия. А може би тук са заложени авангардни авторски прозрения, отнасящи се не само до феномена „космическа безтегловност“, но, възможно, касаещи процеса на всемирната ентропия (дематериализация), който разпилява и разсейва всяка материална субстанция? Дали това не е идеята, символизираща абсолютния космичен студ, или пък представата за страховит гигантски вакуум, който всмуква всеки попаднал в него материален обект, дори светлината? Ами ако изведнъж се окаже, че Скрябиновият гений, изпреварвайки с не по-малко от половин столетие астрономичните открития, интуитивно е възсъздал в музикален прототип напълно неизвестните по негово време астрофизични явления, до неотдавна яростно обсъждани в научната общност под названието „черни дупки“? Та нали тъкмо в тях потъват и временно изчезват, за да се преродят отново, всички основни градивни вселенски обекти и енергии! Тематичното кръстосване на основните състояния и символи в заключителната фаза на сонатната експозиция (т. 84-114) ни отвежда по-нататък към първия етап на нейната главна тематична и образна разработка.

Пълното потапяне на основния тематичен комплекс в нови тонални одеяния – първо на голяма секунда, а после на октава надолу (т. 116-122), лесно се асоциира с все по-значително отдалечаване в космичната безпределност. Там, където по-нататък предстоят срещи с по-активни, турбулентни зони на бурни взаимодействия между различни родове космически сили, маси и енергии: огнени метеоритни потоци, застрашително бродещи пояси от астероиди, бясно въртящи се около оста си планетни спътници, нажежени газови гиганти, погълнати от пламъци звезди:

От т. 124 „темата на копнежа“ се завръща, но този път обогатена с митологична окраска – пулсиращите трептения от двете щ страни наподобяват нежни помахвания с „херувимски“ крила. Минавайки попътно през строгия и безстрастен образ на темата на встъплението (т. 132-138), „темата на копнежа“ достига следващи степени в образното си развитие в епизодите с авторски ремарки „avec une joie subite“ – с внезапна радост (т. 144-147), а след това „de plus en plus radieux“ – все по-лъчезарно (т. 148-153). После трептенето се превръща в серия настойчиви акорди, поддържащи енергията на полета (т. 154-157). В прехода си към втория етап от разработката (т. 158-183) музиката ту отново се разгаря, ту тлее, потъвайки в дълъг и криволичещ отлив.

Започва главният, най-релефен етап в разработъчното развитие, протичащ сред музикално пространство, наситено с все по-застрашителни, разрушително-съзидателни, свръхенергийни галактични обекти. Темата на сонатния пролог се появява на септима по-ниско в трудно узнаваем, силно затъмнен вид (т. 184-191). Звучността е почти траурна, сякаш се изрича мрачно пророчество: „Дойде краят на всичко:“ Но музикалното действие се възобновява, набирайки сила и скорост.

Целият следващ епизод (т. 192-221) се основава на постоянното въвеждане и звукотемброво разрастване на добре познатата ни „тема на копнежа“, която обаче стъпка по стъпка се трансформира до неузнаваемост. Зародена под облика на нежно човешко очакване и дълбоко личностно творческо стремление, тя стремглаво се преобразява до ранга на могъщ императив, предизвикващ бурна верижна реакция, която се оказва способна да преобразува космическите тела в диаметрални агрегатни състояния и да мултиплицира техния гигантски енергиен потенциал.

От т. 212, „Puissant, radieux“ (мощно, излъчващо), музиката сякаш пресъздава възникването на свръхнова звезда, или квазар, или дори – експлозивното раждане на галактика… Неудържимото развитие бързо достига своя стихиен апогей (т. 219-221), където оглушителни апокалиптични взривове раздират доскорошни звезди в космически конвулсии. Или започва верижно сблъскване на компоненти на съседни звездни системи. Свръхярките музикални протуберанси като мощни вулканични изригвания на разтопена космична плазма – напълно в традициите на забележителната Рьорихова Агни Йога – надвишават по енергийния си заряд почти всичко познато в света на клавирната музика.

* * *
Остава пълна загадка как Скрябиновият гений успява да прозре и запечати в музикални образи астрофизични явления, които при ограничените възможности на астрономическите прибори от началото на миналото столетие са изглеждали като бледи петна и мъгля вини! Относително неотдавна, почти век по-късно, те разкриха пред удивените ни погледи (чрез цветните камери на космическите супертелескопи) цялото си чудовищно и бляскаво великолепие! И как, ползвайки се само със звуци, в пластично изкуство като музиката възможността да изразява непостижимо грандиозни вселенски феномени, останали векове наред извън зрителното поле на човечеството? Не трябва да забравяме обаче, че зад всички тези явления творческият дух на Скрябин е виждал ръката на вселенския творец, на архитекта на Мирозданието, непрестанно сътворяващ и преобразуващ целия видим и невидим свят. Навярно тъкмо дълбоките езотерични познания на Скрябин са му помогнали да достигне, с помощта на творческа свръхинтуиция, до вселенски образи, закономерности и вечни истини, които са непосилни за „нормалната“ настройка на човешкото въображение.

Отдалечавайки се за няколко мига, в които вибрацията на звуково-светлинните сигнали поддържа високото изразно напрежение (т. 222-223), картината на магмените процеси изведнъж изчезва, изместена от ненадейно завърналата се странична тема. Нейното репризно провеждане отново подбужда към действие всички появили се досега теми-символи (т. 224-293). И за пореден път ставаме свидетели на протичаща тайнствена реинкарнация на странстващи космически ембриони под формата на своеобразни приливи и отливи в посланията на космичния творец, чиято воля предопределя вселенските закономерности и произтичащи от тях материални процеси.

Водещата тема за разработъчните процеси в сонатата – дивната „тема на копнежа“, повежда свой последен кратък щурм (т. 294-305) и напълно ненадейно ни препраща към една съвършено удивителна музикална картина (т. 306-359), намираща се в далечно идейно сродство с втория етап от страничната тема на сонатната експозиция. В тази вълшебна звукова феерия сякаш блуждаят видими и невидими светлинни, магнитни, рентгенови, квантови и прочее космични излъчвания. А сред искрите на майсторската Скрябинова междузвездна „пиротехника“ сякаш плават непознати за човечеството извънземни биологични форми, кротки и игриви „космични създания“, намерили най-сетне, след пословично дългото си странстване, благоприятни условия за своето животворно прераждане. Вселенската мисия на обновителните сили и нейните жизнени носители е вече изпълнена. Музикалното и космично послание е успешно предадено!

Художествената тъкан на тази звукова картина е изтъкана от възможно най-тънки космични фибри и лъчисти енергии. Сякаш неволно наблюдаваме невиждан от никого досега процес – умишлено забавения, своенравно накъсан на съвсем кратки „прибежки“ завихрен полет в състояние на безтегловност на непознати космически зародиши… Но съвсем скоро ефирният музикален рисунък ще приеме дъгообразната траектория на дребен метеоритен дъжд (т. 326-329 и 346-349), който по-нататък сякаш преминава в главозамайващо елиптично кръжене на тайнствено надвиснали над нас астероидни късове (т. 330-341 и 350-359).

Чрез съзерцанието на тези неочаквани астрално-тектонични процеси, протичащи с предопределена изумителна точност, пред нас се открива рядката възможност да подхождаме все по-близко към сакралния ключ за осъзнаване на великата идея за одухотвореността на световното мироздание, която се проявява във всички природни обекти и явления, включително – в хилядолетните летаргични състояния на някои от космическите сили, както и в стихийните и наглед хаотични, но напълно закономерни катаклизми по време на нейния неизповедим път през вечността. И ето, чрез своята вдъхновена музика геният на Скрябин ни насочва направо към усвояване на висшата човешка способност – способността да повярваме в Единството на вселенския замисъл и порядък и – да му се доверяваме!

С навлизането в епилога на сонатата (т. 360-378) и до последните, замиращи в необятната тишина звуци на вече „преродилата се“ първоначална тема, ставаме неволно подвластни на невероятно мъдро и зряло духовно умиротворение. В трепетно състояние на несравнимо с нищо друго удовлетворение от протеклата пред вътрешния ни взор космична епопея, ние ясно осъзнаваме цялата пълнота, красота и неизбежност на вселенския материален и духовен кръговрат. Но само най-зорките и просветени, непредубедени умове ще могат да се докоснат и усвоят това висше послание!

* * *
Последната, десета по ред соната за пиано от Скрябин се изправя пред нас като уникален и грандиозен монумент на рядката човешка способност за творческо прозрение, базирано на задълбочено светопознание и самопознание. Като обитатели на третата планета от нашата Слънчева система, ние сме и телесен продукт, и духовна еманация на родната ни Вселена. Нейната креативна воля, нейните закономерности и перспективи са дълбоко запечатани в човешките същества, но ние сме в състояние да ги открием за себе си само по пътя на целеустременото познание в сферата не само на науките, но и на изкуствата! Те са закодирани навеки в нас самите, но само душевно чисти хора, освободили се от оковите на невежеството и безразсъдството, от гнета на малките и големи стандартни заблуди и предубеждения, могат да имат достъп до тях. Наред с други величествени замисли на своя автор, последната соната на Скрябин, създадена точно един век по-рано, през 1912 година, продължава да вълнува и да изумява нашия разум и чувства. Нейното сътворяване представлява неувяхващ жизнен и творчески подвиг на гениалния руски композитор.