Мюзикълът „Службогонци“ на Парашкев Хаджиев. Режисьорски щрихи и ориентири преди постановката

За мое щастие съдбата два пъти ми предостави творческата възможност да се срещна с мюзикъла на композитора Парашкев Хаджиев и либретиста Банчо Банов, но от различните страни на театралната „барикада“. Преди 25 години репетиционният процес и ролята на Аничка бяха първото ми реално съприкосновение с героите на Вазов и случките, инспирирали комедията – разбира се, преосмислени и интерпретирани, според каноните на жанра мюзикъл и гледната точка на авторите. 2013 г. ми подари интегралната реализация на творбата, вече като режисьор, с цялата отговорност за художествено-естетическото транскрибиране на музикалнотеатралната партитура.
Логично, след този твърде дълъг период от време, изучавайки и анализирайки отново всички обстоятелства около литературния първоизточник, както и на сътворения по него мюзикъл, преоткрих и преформатирах темите, идеите, посланията, образите, ситуациите. През далечната 1988 г. (времето на „розовия оптимизъм“ и просперитет в социалистическа България) възприемах творбата като леко и забавно, развлекателно комедийно шоу без особени драматични колизии и социални препратки. В настоящата ситуация (не толкова на икономическа криза, а на духовна дезориентация и морален ценностен срив) опусът очерта и изведе на преден план истинските социални, нравствено-етични и духовни измерения на действителността ни, отразяващи по един безжалостен начин в кривото, фарсово огледало демократичното ни битие.

Комедията „Службогонци“

Комедията „Службогонци“ е сътворена през 1900 г. и е издадена три години по-късно (1903). Творбата е с важно значение за националната ни литература и оказва огромно влияние върху развитието на българската комедия. „Службогонци“ обогатява и разширява тематично националната ни комедиография – от битово-семейна тя се трансформира в обществено-сатирична, придобивайки остротата на политическа комедия. В „Службогонци“ Вазов си поставя за цел да разкрие лъжливия парламентаризъм на Стамболовия режим и вилнеещите партизански страсти. По това време всеки един от съратниците и сподвижниците на правителството се стреми да се разположи удобно на държавната трапеза и да направи кариера, да трупа богатства по най-мошенически начин и да покаже „големство“.
Като министър на просвещението в правителството на Константин Стоилов Вазов пряко се сблъсква с политическата действителност. Писателят непрекъснато е обсаждан (и на улицата, и в дома си, и в министерството) от безброй службогонци. Сам споделя пред приятеля си – артиста Иван Попов: „Хеле, големи неприятности и главоболия имам като министър, бай Попов. Тия нахални службогонци ми омръзнаха“.1Вазов, И. Събрани съчинения. Т. 16. София, Български писател, 1957, с. 26. Богатият материал от натрупания личен опит, инспирирал творбата и залегнал в основата й, помага на Вазов да претвори убедително и живо редицата комедийни положения и ситуации, в които непрекъснато попада министър Балтов.
Драматургът е воден от идеята да осмее партизанството и да изведе на преден план неспособността на правителството да се справи с излязлата извън всякакъв контрол обществена ситуация – практическия фундамент на благополучието и на министъра, и на неговите роднини.
В комедията се открояват темите за честта и достойнството, за благополучието и големството с еснафски и псевдоевропейски привкус, за синдрома власт и за основния лост – принципа на дългата лъжица, т.е. „аз на тебе – ти на мене“, за ефимерността на властта. Като присъда и прозрение звучат думите: „министрите не се раждат, а ги правят“.
Във фокуса на вниманието са тоталната девалвация/деградация на морално-етичните и духовните ценности, липсата на всякакво човешко достойнство и чест, на благородни идеали и съзидателни цели. Не са пожалени еснафското благополучие, кариеризмът, парвенющината, а също и снобарският комплекс/идеал на българина – да бъдем като Европа.
Основни пружини на действието в комедията са неочакваните обрати и квипроквото – „недоразумение, при което персонаж или предмет се взимат за нещо друго“.2Павис, П. Речник на театъра. София, Колибри, 2002, с. 155. Тези комедийни структурни похвати постоянно заплитат действието и усложняват развитието на интригата, като създават непрекъсната ескалация на комичното драматично напрежение, до развръзката, пораждаща определени асоциации с финалната сцена на Гоголевия „Ревизор“. Именно комедийните механизми и прийоми карат героите да говорят и контактуват по-между си по особен, двоен и на пръв поглед неадекватен начин. Сам Вазов отбелязва в скоби „високо“, като има предвид прекия диалог между героите, и „ниско“, т.е. а парте, когато ставаме свидетели на техните скрити мисли, чувства, истински цели и намерения.
Комедията скицира цяла редица образи от чиновническата службогонска армия. За характеристика на някои от своите герои авторът използва добре познатия похват чрез семантичния знак на името да се визират някои от типичните черти или пороци на персонажите.

Жанрови и драматургично-музикални кодове

Музикалнотеатралният опус „Службогонци“ е дефиниран и вписан от авторите си – композитора Хаджиев и либретиста Банов – в жанра мюзикъл. Според изследването на проф. д-р Румяна Каракостова: „…“Службогонци“ е първият български мюзикъл върху национална класическа литературна основа…“.3Каракостова, Р. Идеята Държавен музикален театър. София, Марс 09, 2012, с. 105. Анализирайки и работейки върху творбата, открих известна двойственост и своеобразно смесване, творчески хибрид между неовиенската (салонна) оперета, класическия мюзикъл от златната му ера – 50-те години на ХХ век, и съвременните жанрови находки.
Мюзикълът е сътворен през 1972 г., епохата на радикалното еманципиране и обновяване на жанра. В музикалнотеатралния мюзиклов периметър се ситуират стилистиката и лексиката на новото крило в жанра: мюзикъла-опера, рок операта, рок мюзикъла, диско и поп теченията. Опусът на Хаджиев е повлиян и от по-новите тенденции, но в голяма степен съблюдава и се вписва в класическите стандарти на жанра: по отношение на литературния първоизточник, по-сложно разгърнатата вокална партия, запазеното място на балетната сюита, мелодичния език, препратките към съвременната популярна музика, букета от разнообразни ритмика и метрум (едни от запазените марки за жанра), състава на оркестъра и оркестрацията с мюзиклов заряд и тонус, не случайно дело на естрадния композитор Дечо Таралежков. Творчески преосмислени са – съобразно художествено-естетическите параметри на жанра и драматургичната им функция – тангото, маршът, валсът, шансонът.
Второ действие – светската вечеринка в дома на Шийкова и своеобразният концерт, са решени в стилистиката и лексиката на мюзикъла, но и не съвсем. Откриват се не малко жанрови връзки с оперетата, най-вече в ярко обособената функция на хора – самостоятелно разгърнатите номера, четиригласно разпределени в сопран, алт, тенор и бас.
Оперетни препратки откриваме и в парадигмата на типологизираните персонажи – любовните двойки: на героите Аничка и Хоров, на младите субрети – Стоянка и Илийчо, на по-възрастната двойка – Боздугански, Поликсена. Драматургичната постройка също съблюдава каноните на неовиенската оперета – експозицията и завръзката са в първо действие, ескалацията на случките и събитията, както и тяхната кулминация са във финала на второ, развръзката идва в третото, последно действие. Влючването на фолклорни мотиви и теми (извайващи образите на Стоянка и Илийчо), както и фокусът на вниманието върху съдбите на обикновените хора от народа са също жанров белег на неовиенската оперета.
„Службогонци“ се състои от три действия, разпределени в общо 39 сцени и 24 музикални номера – солови, ансамблови (дуети) и хорови. Действието в първия и третия акт се развива пред и в дома на министър Балтов, а вторият акт ни прави свидетели на пищното събитие в дома на светската лъвица Шийкова. Първото експозиционно действие ни въвежда ударно в драматичната ситуация и ни представя героите – Стоянка, Илийчо, Станчо, Баба Дона, Аничка, Хоров, Боздугански, тълпата службогонци. Всеки един от персонажите лаконично, колоритно и действено, по неподражаем начин ни запознава с предварителните обстоятелства, с предисторията на случката, с ярките детайли от биографията на образа си.
Първо действие носи и завръзката на творбата – предложението на Станчо да се представи за министър Балтов, за да го отърве от всички търсещи служба. Събитията от второ действие се развиват в новопостроения (с много пари и европейски шик) дом на Шийкова. Наред с познатите герои галерията от образи се обогатява от нови типажи службогонци (Терзийска, Чалаков, Дрямков) и службораздаватели (Шийкова – индиректно сме получили информация за нея в I действие). Недоразуменията достигат връхната си точка в сцената между Хоров и Станчо, бележеща финала на действието.
Последният акт е ознаменуван от появата на още една службогонка – непредсказуемата и темпераментна стара мома Поликсена (получили сме индиректна информация от Балтов, баба Дона и Станчо за нея още в I действие). Възелът от грешките и недоразуменията започва да се раз-плита и всички са доволни от предстоящата развръзка. В дома на Балтов ще има две сватби, подплатени с подобаващи служби-зестри. Истински happy end…. до нахлуването на тълпата службогонци и позвъняването на телефона. Съобщението за оставката на правителството чрез принципа на доминото събаря „сапуненото благополучие“ и трансформира щастливата развръзка в гротескно-фарсова. (Ловът за държавните служби продължава, подплатен с тематичния мотив, рамкиращ творбата: служба, служба – малка, голяма, от тебе по-хубава няма, със същите герои, но при новите службораздаватели.)
Водещите линии: битово-сатирична, комедийно-пародийна, гротескно-фарсова, както и преплитащите се лирично-любовни и емоционално-психологически ядра оформят драматургичната тъкан на творбата. Те са отлична предпоставка за многоплановостта при тълкуването на драматичните ситуации, фабулата, конфликтите, характерите и мотивацията на действащите лица, модела им на поведение, както и възможната им сценична транскрипция чрез средствата на пародията, фарса, бурлеската, черната комедия и абсурдизма.
Сюжетът и фабулата са изключително сгъстени и концентрирани като събития, случки, факти, обрати, развиват се ударно, в рамките само на 48 часа. Това придава уникалност и извънредност на всички обстоятелства, изключителност на случките и преживяванията. Поведението на героите е в стил „ва банк“, доминирано от максимата „сега или никога“.

Характерите на героите

Стоянка и Илия са земни, натурални, пълнокръвни селски млади хора. Не се поддават на външния блясък и изкушенията в София и отстояват действено и с чест здравите си морални принципи. Въпреки благоприятните възможности, които се откриват за Стоянка и Илийчо в столицата, те предпочитат да се завърнат на село при неподправения, идиличен живот и земните хора. Трогателни са чистотата и топлотата на техните взаимоотношения, толерантността им един към друг. Чрез образите на двамата герои авторите опоетизират красотата на труда и любовта. Водеща в тази любовна двойка е Стоянка. Тя поема в свои ръце съдбата, утвърждавайки индиректно българката като стожер на дома и семейството.
Станчо Квасников (името му идва от квас) замесва новия хляб, но не с добродетелта, почтеността, нравствеността и здравия патриархален морал на човека от народа, а с угодничество, раболепие, с хитруване и безпардонност. Самият Станчо по роднински съчувства на Балтов, укорява и озаптява озверялата тълпа службогонци, като непрекъснато повтаря, че е дошъл напълно безкористно и „за любов“, единствено, за да се порадва на високия пост на своя роднина. Станчо е селски играч, тарикат, от прослойката хитри, пресметливи селяни. Той не се спира пред нищо, за да осъществи намеренията си. Няма задръжки, нагажда се, преструва се на добродушно-наивен, а е лукав и подмолен, пресметлив, със самомнение и самочувствие за себе си. (С Никола и баба Дона не са се виждали от много години, сеща се за тях, едва когато Балтов става министър-председател, т.е. говорим за лъжероднинство и брутална, цинична прагматичност.) Героите, с които се запознава в дома на Балтов и на вечеринката у Шийкова, за него, от една страна, са потенциална заплаха/конкуренция за мисията му да получи добри служби за себе си и за родата, а от друга – те се превръщат в информационно депо за привлекателните вакантни длъжности. Чрез принципа на обрата и неочаквания финал на пръв поглед кроткият, съхранил всички добродетели, благодушен Станчо се превръща в еманация на бруталния, безскрупулния паразит и хищник, доминиран от ламтежа за положение, власт, лесни печалби и максимални облаги с минимални усилия. Станчо е най-високата точка, идентифицираща тоталната духовна и морална деградация. Именно чрез Станчо Вазов полага и проектира някои от типичните черти в образа на Бай Ганьо, които Алеко Констатинов ще доразвие в знаменитите си „невероятни разкази за един съвременен българин“.
Баба Дона – натурализирана софиянка, чрез поста на сина си придобива положение, чувства се значима, като раздава служби и демонстрира големството си пред роднини и чужди, пред непознати и близки. Механизмите щ на въздействие върху решенията на сина щ са с емоционален еквивалент и в този смисъл – безотказни.
Какавидов е на пръв поглед дребничък, безобиден и онеправдан човечец. Гъвкав и пластичен, изобретателен и нагъл, той светкавично променя стратегията си и изобретява адекватните приспособления. Какавидов постоянно измисля нелепи истории, за да се възползва от ситуацията или да я обърне в своя полза. Демонстрира самочувствие, подплатено със знания и образованост, за да привлече вниманието, да респектира или пробуди жалост към несправедливата си съдба. Воден от конкретната задача и мотивация, непрекъснато променя вида и формата на поведението си (от безпомощно и хрисимо до експанзивно и истерично), както и приспособленията: от такива с емоционално-психологически интензитет (молба, плач, целуване на обувки) до бурлесковите – ритници, шамари, свади. Какавидов е човек без грам достойнство и умения, а с абсурдно и нелепо самочувствие за висотата на собствената си персона.
Аничка е красива и възпитана, единствена и любима дъщеря на Балтов (не случайно е галеното щ умалително име). Тя е в деликатната възраст на полудевойка, полужена. Аничка е като малка красива кукличка, получава всичко, което пожелае. Открива се своеобразна колизия в поведението й: от една страна, тя е със самочувствие, базирано на министерския пост на баща си, а от друга – демонстрира неувереност, боязливост, наивитет и непохватност. Реакциите и поведението щ са чистосърдечни и искрени. На лицето щ е изписано всичко, което мисли, чувства, преживява. Аничка е мечтателка, очаква своя принц. За първи път девойката е истински увлечена и влюбена. Респектирана е от Хоров (запознава се с него предишната вечер), от неговите обноски, визия, маниери, поведение и европейска реч. Аничка има склонност да идеализира обекта на своите чувства, да открива несъществуващи чисти субстанции, доминирани от мечтите и очакванията щ. Тази идеализираща слепота на Аничка обрича красивите щ истински чувства на дълбоко разочарование.
Името Хоров (много гласове) е с метафоричен привкус и е индикация за ролите, извайващи полифонично характера на героя. Хоров е богато отрупан с квазиинтелигентност и култура, префърцуненост и фалш, лъжа и себелюбие, доминирани от егото, нарцисизма и кариеризма му. Той е ситуиран и решен като мелодраматичен герой от сапунена опера. Непрекъснато е в някакъв лустросан и фалшив сценарий, изтъкан от квазиевропейските му образованост, шик и класа. Демонстрира крехка поетична душа, духовна извисеност, а е груб прагматик и манипулатор. Поведението му е патетично-помпозно, бутафорно и в този смисъл – абсурдно и патологично. Всичко българско и всичко, свързано със селото, го довежда до истерия, като изважда на показ истинските му цел и същност, доминирани от провинциалния му произход. Амбицията на Хоров е (чрез подобаваща женитба с министерска щерка) да влезе във висшето общество и да замине за чужбина, като по този начин уреди максимално удобно празния си, лишен от всякакви духовни стремления животец. Хоров въплъщава човека с огромни амбиции без адекватно покритие. Търси сродната си душа, контакта на духовно ниво. Лайтмотивът му е, че е неразбран, недооценен от всички. (Не случайно неговата изповед е под формата на елегия.) Като Дон Жуан флиртува с всяка жена и се приспособява към нея (Шийкова, Терзийска, Аничка). Именно жените са средството и поразявашото му оръжие по пътя към набелязаната цел.
Името на старинното бойно оръжие – боздуган – тотално се вписва в холеричния тип на героя Страхил Боздугански. Той е кибритлия, побойник, хулиган, непрекъснато прави скандали, заплашва с револвер или с юмруци и чрез сила решава проблемите си. Боздугански е опърпан, но високомерен, гръмогласен и пернат, с огромно самочувствие. Основният му лайтмотив е, че е човек със заслуги и България му е длъжна. Приписва си героичните подвизи на опълченец и участник в революционното движение, а в действителност е бил пожарникар в Румъния. Носи медал за заслугите си, като не пропуска случай да ги изтъкне. Житейската му сага – пълно фиаско – е като безкраен сапунен сериал, изграден от абсурдни и нелепи случки.
Балтов е противоречив образ, но само на пръв поглед. Сам споделя, че е обезкуражен от случващото се в държавата и изрича жестоката си присъда: … Цяла България сякаш се е спуснала за служби… Всички искат служба! Въртят се като мухи около държавната трапеза! Паразити, които сеят заразата на леността. И все рекомендации! Всичко става с ходатайнствания!… В същото време, вместо сам да поведе битката и да сложи край на нелепата и абсурдна ситуация в България, чрез министерския си пост в трите министерства, подплатен с ключовата му партийна позиция, самият Балтов погазва законите и моралните принципи. Жените в живота му (Аничка, Шийкова, баба Дона) имат водеща и специална роля. Държавническите му решения са съобразени и доминирани изцяло от тяхната воля и личните им пристрастия.
Шийкова е абсолютният авторитет в София, специална жена, с която се съобразяват всички – и депутати, и министри. Механизмите щ на въздействие се крият вероятно в конфиденциалната информация за висшите държавници и щедрата финансова подкрепа (по думите на гостите в дома й, авоарите щ са със съмнителен произход). Амбицията на живота щ е да демонстрира европейско ниво, лукс, класа, да превърне София във Виена. Шийкова е със самочувствието, че без нея светът ще пропадне – Аз, все аз всичко да оправям. Жизнената щ мисия е да подрежда и направлява съдбините на държавата, като извлича максимума от всички ситуации. Като красива и умна жена, Шийкова не е безразлична към мъжкото внимание. Странни и донякъде смущаващи са индикациите за отношенията щ с Хоров, министър Балтов, Дрямков и Чалаков.
Еленка Терзийска, като елените, е с красива, благородна осанка и с дълбоки, влажни очи. Поведението щ е като на терзия (шивачът на кожи) – непрекъснато измисля, крои, шие, облича и съблича кожите си, т.е. сменя нрава си. Терзийска е жена, която си знае цената, силата (контактите щ са само в най-висшите и елитни кръгове). Тя е фатална жена, жена-вамп, прелъстителка и изкусителка. Харизматичността и женските щ трикове действат безотказно. Терзийска често играе ролята на вечно недооценената, онеправдана, непрекъснато оплакваща се, търсеща съчувствие и подкрепа жена. Тя е живо въплъщение на женската еманципация от началото на ХХ век, двигател във вечната битка между стария и новия морал (Сега е нов век, жените вече не са робини, а свободни человеци).
Името на героинята Поликсена е с две значения – гостоприемна и зла. Семантиката максимално образно и действено идентифицира нрава на героинята, решен в параметрите на типичната зла, себична, заядлива и вдетинена стара мома. Думите на Поликсена Лош мъж няма мотивират и са водещи за цялостния щ модел на поведение в комуникацията и взаимовръзките със силния пол. Представата за безспорната щ хубост, както и за несъмнените щ морални достойнства (свенлива, умна, добродетелна) e в пълен контраст с истинския щ психо-физически облик.
Всички герои са волеви и дръзки, деятелни и непоколебими хора, смели и радикални в постигане на целта си. Драматичната ирония е, че тази егоистична съзидателна енергия и целеустременост те отдават за скромничките си битови идеали, а не обричат на благородна и значима кауза.
„Визитните картички“ на действащите лица са доизваяни и чрез соловите номера и диалогизираните дуети. Тези минипортрети очертават техния духовен космос, представят ни философските и етичните им възгледи, експонират движещите ги мотиви. Майсторството на авторите е, че превръщат всички тези музикални характери, освен в живи, действени, психо-физически индивидуализирани и типологизирани портрети, и в неотделим сегмент на музикалнотеатралната драматургия, като динамизират и придвижват действието напред.
Ариозото на Терзийска е въображаем разговор с министъра с цел набелязване на стратегическите средства и приспособления за поразяващата щ психо-физическа атака.
Песента на Шийкова за малкия фиакър, изцяло решена в стилистиката на шансона, е съизмерима с култа на героинята към всичко, идващо от Европа.
Двете ариози на Аничка са проекция на полярните любовни чувства и преживявания, завладяли душата на героинята. Номер 8 (четенето на писмото) сбъдва надеждите и очакванията на героинята. Това е възторжено опиянение от споделената любов, намерило еквивалент в блестящите, като пърхащи пеперуди колоратурни пасажи. Номер 20 е изпълнен с терзания и болка. У Аничка се борят наранената гордост и любовните чувства. Колизията (дали да отхвърли, или да приеме разкаялия се Хоров) се разрешава мигновено с позвъняването на звънеца, в самия край на ариозото.
Тъмните, смразяващи краски от елегията на Хоров идентифицират болката от смазващата го действителност, глуха и безразлична към огромните му възможности и талант. Вторият дял е решен като патетично танго и е иронична индикация за обратния знак на прокламираните високи и чисти идеали.
Куплетите на Станчо по един благовиден, макар и завоалиран начин заявяват и проектират истинските му цели и намерения (А в София е тъй чудесно… тук служби падат лесно).
Ариозото на Боздугански ни прави свидетели на личната сага – драма на героя. Тук прозвучава и решението – на всяка цена да бъде овъзмезден, и то с подобаваща служба за огромните си заслуги към Отечеството.
Дуетът на Станчо и Боздугански си е една музикалнотеатрална сделка за покупко-продажба, въплъщаваща максимата и движещия принцип на успеха: „аз на тебе – ти на мене“, т.е. „принципа на дългата лъжица“.
Дуетът на Станчо и Терзийска е своеобразен диспут на тема „за или против еманципацията на жената“. Двамата опоненти са от противоположните страни на барикадата – Терзийска е застъпник на новия морал и новия век, а Станчо е представител на всичко старо и добродетелно.
Дуетите на Стоянка и Илийчо по един топъл, светъл и трогателен начин развиват и възпламеняват загатнатите любовни закачки между героите в краткия диалог преди музикалните номера.
Вторият дует – номер 24 – очертава идилията на селския, пасторалния живот и затвърждава решението на героите да се върнат на село, където са истински щастливи.
Маршът на Какавидов визуализира мечтата му да бъде капелмайстор. Героят ни най-малко не се притеснява от обстоятелството, че не е учил музика и не познава нотите. За него важното е само да размахва палката (независимо как), да има лека и представителна служба.
Песента и танцът на Поликсена са изтъкани от страст, съкровени излияния и предчувствия, пречупени през драмата на личната щ любовна история. Думите щ Лош мъж няма прозвучават като житейската мъдрост и съвет, придобити след огромен и горчив опит.
Трите дуета (урок по танци, номера 5, 16, 21) на Аничка и Хоров са с водевилни препратки, решени до голяма степен в стилистиката и лексиката на оперетната мелодрама. Те формално са адекватни на съдържанието (двамата влюбени се опознават в интимна атмосфера, изповядват чувствата си, поемат вината за стореното, стигат до опрощението), но и не съвсем. Аничка е трогателна и непосредствена в своите първи любовни, невинни трепети, а Хоров като хамелеон непрекъснато променя поведението и арсенала си от средства, за да смае, обърка, впечатли, трогне, оплете и завладее сърцето на Аничка. Словата и действията му на пръв поглед са поетични, възвишени, изпъстрени с възвишена символика и европейска образованост, но в подтекста им прозират меркантилността и безпардонността.
Дуетът на Поликсена и Боздугански е решен като изпепеляващо танго на съдбата. Двамата герои страстно се обричат един на друг (любовта им ще бъде съизмерима само с тази на Вертер и Шарлота). Практически Поликсена и Боздугански се вкопчват в последната благоприятна възможност, предоставена им от случая, за да постигнат житейския си идеал.
Драматургичната функция на хора е двупланова. Ансамбълът активизира и придвижва действието напред, така както е в номер 1 – сцената със Стоянка и Илийчо, и в последното действие – нахлуването в дома на Балтов и последвалата развръзка. Хорът се явява и коментатор на случващото се. Номер 9 освен възхвала на вечеринката у Шийкова съдържа и ценна информация за някои факти около персоната на домакинята. Във финала на второ действие гостите стават преки свидетели на сензационния скандал между Хоров и Аничка и първи чуват светската новина, че ще има дуел между Балтов и Хоров.

В заключение

Решението на Вазов да сътвори комедия без положителни герои звучи като тъжно прозрение и присъда с оглед на настоящата социална и обществена ситуация в България. Двадесет и две години след Освобождението от турско робство, вместо мечтаната „чиста и свята република“, през 1900 г. страната изпада в тотална духовна и ценностна девалвация/деградация. Големият родолюбец Вазов не открива светлината… През 2013 г., 24 години след великите промени в новата ни история (1989) и времето на „големите надежди и очаквания“, ситуацията в държавата ни е идентична с тази от „Службогонци“ на Вазов…
Въпреки идеологическата си омекотеност мюзикълът на Хаджиев и Банов проектира пътя към „бялата светлина“. Прави го чрез идеализираните образи на Стоянка и Илия, героите, опоетизирали красотата на труда и любовта.

References   [ + ]

1. Вазов, И. Събрани съчинения. Т. 16. София, Български писател, 1957, с. 26.
2. Павис, П. Речник на театъра. София, Колибри, 2002, с. 155.
3. Каракостова, Р. Идеята Държавен музикален театър. София, Марс 09, 2012, с. 105.