Креативните способности на хората с трайни увреждания и интеграцията им чрез музикалносценично изкуство

Общоприето е за степента на развитие на едно общество да се съди и по неговото отношение и грижа за слабите. В този контингент попадат най-вече хората с увреждания. По мои дългогодишни наблюдения, у тях често се формира нагласата, че останалите са длъжни да им съдействат, да ги обслужват и съжаляват, защото (след като са здрави) това нищо не им коства. Понякога хората с увреждания, както и някои от техните ръководители, разбират думата „интеграция“ елементарно – като приобщаване към здрави хора, които непременно трябва да им отстъпват, да ги обгрижват, забавляват и да им отделят изключително внимание. Според мен, здравите членове на обществото действително следва да изградят хуманистична нагласа, разбиране и в определена степен компетентност към увредените. Но и част от хората със здравословни проблеми, чието състояние позволява това, също трябва да направят някои съществени стъпки по посока на интеграцията. Всеизвестно е, че все още съществува дискриминация спрямо хората с увреждания, но не бива да се допуска и дискриминация спрямо здравите. Все пак по Конституция всички членове на обществото имат равни права.
В действителност интеграцията е бинарен процес. Терминът идва от латинската дума „integratio“ и в буквален превод означава „подновяване“, но минавайки през руска транскрипция, придобива значението и на „възстановяване, попълване, допълване“. Превежда се още и като възстановяване на нещо в неговата цялост или обединяване в едно цяло на определени части и елементи.1Вж. Георгиева, Е., К. Симеонов. Учебник по Европейска интеграция. София, изд. Византия, 2005,с. 7. ISBN 954-8022-62-1.
От друга страна, основна цел на интеграцията е да се помогне на увредения да постигне възможната степен на независимост, което е предпоставка за по-голяма равнопоставеност в обществото. И в този аспект мисля, че все още съществува „криворазбрана интеграция“, след като на практика основната щ цел рядко се преследва. Би било добре този „многопистов“ процес да се ръководи от компетентни и обучени специалисти за работа с хора с увреждания. Именно тук е изключително ценен дългогодишният практически опит на мотивирани и специализирани неправителствени организации, свързани с проблема. Както по света, така и у нас интеграционният процес изисква време, в което да се утвърдят най-ефективните положения. Основен проблем за преодоляване в тази насока е изолацията на дома и микрообществото, в което увредените често и трайно се затварят.
Днес темата за качеството на живот на хората с физически и психически увреждания предизвиква остри полемики, свързани с отношението към тях, с обгрижването, обучението, обезпечаването им от страна на държавата и на различни благотворителни организации. Обществото се отнася различно към нуждите на хората с увреждания – повечето предпочитат да не ги забелязват, други ги съжаляват, трети искат да помогнат, но не знаят как, четвърти са добре обучени как да оказват специализирана помощ.
Все още нашето общество споделя множество предубеждения относно предприемането на мерки, подпомагащи социализацията на хората с увреждания. Едно от тях е, че подкрепяйки ги, обществото напразно харчи сили и средства, тъй като увредените не могат да бъдат полезни на самото общество. А всъщност мнозина от увредените могат да работят пълноценно в някои творчески области. Например, възможни професии за нечуващите могат да се открият в сферата на фотографията, графичния дизайн, карвинга – изкуството на красивата храна, и др.
Обществото като цяло има нужда да задоволява своите жизнени, социални и естетически потребности. В тази връзка бих казала, че то в една или друга степен се явява „потребител“. В тази роля може да бъде възприета и публиката в зрителската зала. Тя отива на концерт или спектакъл с очакването да се наслади слухово и визуално и емоционално да се ангажира с отправените към нея сценични послания. В този аспект задачата на съвременния изпълнител е истинско предизвикателство – винаги да успява да оправдае очакванията на зрителя – консуматор на различни изкуства. Но артистът несъмнено има и други стремежи.
Според древната индийска наука за здравето аюрведа, във всяка наша клетка е закодиран „спомен за съвършенството“. Музиката е изкуство, което ни свързва най-силно с този спомен, защото тя е способна да препраща и към по-дълбинни нива на преживяване. Но съвършенството на музиката се преживява най-силно, когато сами я изпълняваме. Духовното състояние на творческо-изпълнителския акт влияе непосредствено върху всички функции на тялото. А осъзнаването и удовлетворението на духовната потребност са жизнено важни за всекиго, без значение какво място заема в обществото.
В същия смисъл и хората с увреждания биха могли да постигат сценично удовлетворение. За целта обаче са нужни по-специални (но не и недостижими) условия, като например подходяща архитектурна и информационна достъпност, специално сценично менажиране, наличие на обучени асистенти. От такава гледна точка е специфична и подготовката за музикалносценична изява на хората с увреждания, особено когато стремежът е към постигане на максимално техническо ниво и естетика на изпълнението. Напълно възможно е дефицитите на „специалните“ изпълнители да бъдат така умело прикрити, че публиката наистина да се наслади на сценичната им изява и да приеме с разбиране нестандартните им послания. По своята същност всяко подобно „послание“ представлява словесно, визуално или символно подаване на информация. А нейното многопосочно влияние върху психо-физическото поле на зрителя е и научно доказано.
Убедена съм, че изявите на сцена дават възможност значително да се подобри качеството на живот на изпълнителите с увреждания. От своя страна, стимулирането към себеизразяване и креативност на музикална сцена би спомогнало за придобиване на чувство за полезност и пълноценност, би подсилило мотивацията за живот, а за някои би се превърнало и във възможна професия. Същевременно подготовката и реализацията на самите изяви създава условия за намиране на нови приятелства и постигане на по-здравословна социализация и усет за света. За всичко това спомага и силно терапевтичният и вдъхновяващ за творчество ефект от живото изпълнение на музиката.
Участието на хора с увреждания в музикални изяви неизменно е част от развиващите се интеграционни процеси както по света, така и в България. Интегрирането на музикална сцена на хора със специални нужди е съвременно предизвикателство и за самите тях, и за педагозите и екипите, които ги подготвят. Но още по-голямо предизвикателство е стремежът им към професионални сценични изпълнения, които не отстъпват по качество на изпълненията на здравите артисти. Подобна амбициозна цел изисква повече и по-специфични усилия, различни компенсаторни начини за постигането и реализирането щ на музикална сцена.
Същевременно такива изяви дават възможност и на здравите, партниращи артисти да разширят своето светоусещане и чувство за благородство и хуманност, да утвърдят човешките си добродетели, учейки се на взаимопомощ и уважение към усилията, волята и упоритостта на „по-слабите“… Това е шанс и за публиката да усети и да се „зарази“ от силата на духа на „специалните“ изпълнители.
В основата на всичко това стои потребността за творчество – неизменна част от човешката природа, която, ако не се развива, би засегнала сериозно емоционалния ни живот. Вярвам, че всеки човек е способен на творческа дейност, дори хората с трайни увреждания, на които не е напълно отнета креативната способност. Именно на тази база е възможна и интеграцията им посредством изкуствата, в частност и на музикалносценичното изкуство.
Тук бих искала да представя и някои специфики в подготовката и мениджмънта на музикалносценични изяви на хора с увреждания, важни за постигането на високо художествено ниво и естетика на изпълнението:
– клиничното познаване на видовете увреждания и техните проявления, на когнитивно-перцептивните възможности, които би следвало да бъдат използвани или преодолявани;
– достъпна архитектурна и информационна среда на пространството за репетиции и за сценично представяне;
– умело прикриване дефицитите на „специалните“ изпълнители, така че публиката да се наслади, впечатли и поеме подадените щ високостойностни послания, които въздействат словесно, визуално и символно върху психо-физическото поле на зрителя;
– теоретично и практическо подготвяне и развиване потенциала на мултидисциплинарни екипи от експерти в множество области за интеграция и асистиране на увредените на сцена;
– подходящо съчетание на костюми, аксесоари, цветове, материи, мултимедия, светлинни ефекти, за да се подсили визуалният ефект и да се прикрият дефицитите на изпълнителите;
– прецизна работата с осветлението със специално обучени асистенти, които бързо, адекватно и почти незабелязано да въвеждат и извеждат незрящи изпълнители или такива с физически увреждания, придвижвани с инвалидни колички на сцената;
– привличане на дизайнери, които да създават сценично красиви и подходящи облекла, дори за изпълнителите с двигателни увреждания, които са в седнало положение;
– възможности за добра техническа подготовка на артистите, която се постига с репетиции, дисциплина, взаимопомощ, сплотеност и екипност;
– използване на специфични изразни средства като пантомима, синхронно пеене, танцова жестомимика, клоунада и движенчески импровизации при изпълнители с увреден слух;
– специална подготовка при изпълнения с кучета – водачи за слепи, за да се впишат в позитивното звучене на вдъхновяващите изяви на изпълнителите;
– работа за овладяване на различни паразитни движения (повтарящи се и несъзнателни) при някои от незрящите артисти.
Работата с хора с увреждания изисква помощта на експерти в множество области. От съществено значение е подготовката и развиването на потенциала на мултидисциплинарни екипи, подпомагащи социално-професионалната интеграция на увредените.
Илюстрациите по-долу са нагледен пример за необходимата професионална компетентност на един спортен асистент. Той тренира и се състезава редом с незрящия, в гъвкава връзка с него. Според правилата и наредбите, регулиращи Параолимпийските игри в дисциплината „Лека атлетика“, на слепи състезатели е позволено да имат асистенти (придружители) на пистата. Асистентът трябва да носи ярко оцветена жилетка, за да се отличава от състезателя, като двамата бягат редом на две съседни ленти. При никакви обстоятелства не се разрешава на асистента да води пред атлета. Ако водачът финишира преди слепия състезател, спортистът бива дисквалифициран. Състезател, който има частично зрение, трябва да носи превръзка на очите си.

Креативните способности на хората с трайни увреждания и интеграцията им чрез музикалносценично изкуство

Креативните способности на хората с трайни увреждания и интеграцията им чрез музикалносценично изкуство

Наличието на правила в сферата на работата с хора с увреждания несъмнено е свързано и с анализирането на натрупания вече опит и доказани полезни практики. По мои наблюдения, в последните години се засилва стремежът към интегриране с терапевтична и/или професионална цел на хора с увреждания както чрез спорт, така и посредством изкуствата. Налице са и множество участия на „специални“ изпълнители на различни музикални сцени в страната. Предвид това мисля, че сериозно постижение в областта на съвременните музикалносценични изкуства би било създаването на пилотен курс, модул от лекции и учебно помагало „Асистенти за музиканти с увреждания“. Като примерен образец за създаването му би могло да послужи прекрасното „Учебно помагало за спортни асистенти на хора с увреждания“, издадено с финансовата помощ на европейската програма „Учене през целия живот“.2http://en.calameo.com/read/000213913aa1fadc5e298

Учене през целия живот“

В Националната спортна академия успешно се развива учебната дисциплина „Адаптирана физическа активност“, в която студенти придобиват знания и умения при работа с хора с увреждания. А в Националната художествена академия факултетът за приложни изкуства предлага магистърска програма „Специализиран дизайн за хора с увреждания“. Това на практика доказва професионалния интерес на тези реномирани образователни институции да участват в интегративните процеси и подходи към „специалния“ контингент.
Всъщност въпросът за възможностите на хората с увреждания да се занимават активно със спорт и изкуство не от вчера е предмет на обществени дебати. Но в наши дни върху тази проблематика се появяват все повече и по-задълбочени публикации, в които от етични съображения е възприета и терминологията „хора със специални нужди“ или „хора със специфични потребности“.
VSA (Very Special Arts) е Международна организация за изкуствата на хора с увреждания, основана през 1974 година от посланика на САЩ в Ирландия Жан Кенеди Смит. Целта на организацията е да създава възможности за хора със специални нужди да се занимават с изкуства, да се увеличава достъпът до специфично творческите дейности и да се променя перцепцията за хората с увреждания по света. Всяка година над 7 милиона души от различни възрасти и с различни увреждания участват във VSA програми, включващи музика, танц, визуални, театрални изкуства, литература и др. Това се постига чрез мрежа от филиали в над 52 страни.
В дейността си VSA се ръководи от следните четири принципа:
1. Всеки подрастващ с увреждане заслужава достъп до обучение от високо качество в областта на изкуствата.
2. Всеки, който преподава изкуство, трябва да бъде подготвен да включва обучаващи се с увреждания в занятията си.
3. Всяко дете, младеж или възрастен с увреждания трябва да има пълен достъп до произведенията на изкуството и културните дейности.
4. Всеки индивид с увреждане, който се стреми професионално да се занимава с изкуства, трябва да има възможности да развива съответните умения.
Организацията развива и своя издателска дейност, която популяризира значими творби на изкуството на хора с увреждания, провежда международни фестивали със значителни парични награди, инициира и научни конференции. Но зад идейната платформа на VSA реално прозира един нов вид хуманизъм с актуално послание към днешното човечество – за повече внимание, грижа и толерантност към физически непълноценните членове на обществото. Съществуват и много други подобни организации с филиали в напредналите страни, ръководени от принципи, в които основно е залегнала философията на „включването“.
За да бъдат хората с увреждания трайно приобщени към музикалносценичните изкуства – като изпълнители и специална публика, – са необходими специфични условия, включващи подходяща архитектурна и информационна достъпност, обучени асистенти и екипи, подпомагащи техните дейности. Въпреки наличието на детайлна правна регламентация в това отношение, културната среда у нас на практика все още не е напълно достъпна за тях.
Освен на достъпността и нуждата от човешки и финансови ресурси, Стратегията за осигуряване на равни възможности на хората с увреждания (2008 – 2015) набляга и на необходимостта от промяна на нагласите на обществото спрямо тези негови членове.
С впечатление за такава положителна промяна останах след представените на 17 март т.г. в столичната зала „България“ барокови шедьоври – „Laudate“ от Георг Фридрих Хендел, „Magnificat“ от Антонио Вивалди и премиерното за страната изпълнение на първата версия на „Magnificat“ от Йохан Себастиан Бах. Като премиерно за България вероятно може да се приеме и участието на незрящите певци Миглена Павлова – сопран, и Ивайло Донков – тенор, като солисти. За уникално в случая считам тяхното заставане на сцената редом с близо 70-те професионални музиканти от съставите на Софийската филхармония – Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ и камерен оркестър под диригентството на Илия Михайлов. Разбира се, за силата на музикалното внушение допринесоха и останалите солисти: Росица Павлова-Инджева (мецосопран), Мария Табакова (алт), Александър Носиков (бас) и Янко Маринов (клавесин и орган).
По мои наблюдения диригентът свободно владееше техниките за сценично общуване с незрящи изпълнители. А музикантите, участващи в концерта, както и отделни зрители споделиха, че независимо от съчувствието към уврежданията на двамата солисти не биха направили компромис с очакванията си за професионалното им изпълнение. И тези очаквания реално се оправдаха.
Предвид множеството изяви на хора с увреждания, които съм изследвала през последните 3-4 години, бих казала, че това концертно събитие успя да отрази едно значително по-адекватно и хуманно обществено съзнание, както и по-професионален етап от развитието на специалното изкуство у нас.
Безспорно постигнатата „лекота“ в сценичното изпълнение е резултат и на отношението, което Софийската филхармония като национална институция засвидетелства към хората с увреждания. В последните години тя нееднократно е предоставяла подобна възможност и условия на „специални“ изпълнители да развиват и демонстрират своите таланти на сцена. В залите и техните преддверия също така са направени редица подобрения за архитектурна достъпност за хора с увреждания. Това несъмнено показва и социалната ангажираност на филхармонията, нейната съпричастност към процесите на интеграция и преодоляване на най-тежкия проблем за хората със специални нужди – изолацията. Навярно резултат на тази обществена позиция е и фактът, че в състава на НФХ „Св. Обретенов“ е включен и артист-хорист с частично увредено зрение.

Библиография, видеография, сайтография

1. Арт формация „Танцуващи колела“. http://www.dancingwheels-bg.org/
2. БНТ „Небесна нота“ – благотворителен концерт на хората с увреждания, София, 2011. http://bnt.bg/bg/news/view/42244/nebesnaInotaIblagotvoritelenIkoncertInaIhorataIsIuvrejdanija
3. Група „Жестим“ в благотворителен концерт „Нека бъдем по-добри“. София, 2011. http://vbox7.com/play:bebcaa6f, http://vbox7.com/play:3370e882
4. Кириловски, С. Самба в инвалидна количка. – В-к „Сега“, 16 септември 2006, с. 41.
5. Министерство на труда и социалната политика на Република България: Стратегия за осигуряване на равни възможности на хората с увреждания за 2008-2015 г. www.mlsp.government.bg/bg/law/regulation/disableIstrategy.doc
6. Найденова, А. Систематизация на подходите и методите в музикалната терапия. – В: Международна научна сесия в НМА „Проф. П. Владигеров“, София, 2012, с. 409-415.
7. Николова, Б. Музикалността в музикотерапевтичния процес. – В: Млад научен форум за музика и танц. Сборник с доклади от Шеста международна докторантска конференция в НБУ (28-29 май 2011).
8. Росица и Христо Калоферов – Ча-Ча – Байландо. http://www.youtube.com/watch?v=d3DFF7qKu0c
9. Театрална студия „Мимика и жест“ към Съюз на глухите в Русия. http://www.tmig.su/

References   [ + ]

1. Вж. Георгиева, Е., К. Симеонов. Учебник по Европейска интеграция. София, изд. Византия, 2005,с. 7. ISBN 954-8022-62-1.
2. http://en.calameo.com/read/000213913aa1fadc5e298