Концерт за пиано и оркестър № 2 от Барток в интерпретацията на Антон Диков

Запис на разгледаното изпълнение може да бъде намерен във фонотеката на НМА „Проф. Панчо Владигеров“.

Завършен през 1932 г., Вторият концерт на Барток е изпълнен премиерно от автора във Франкфурт под диригентството на Ханс Розбаут. Интересен в исторически план е фактът, че премиерата е била планирана за по-ранна дата, с Нюйоркската филхармония, но поради сложността на произведението оркестърът не е бил подготвен навреме: наложило се е в последния момент Вторият концерт да бъде заменен с Рапсодия op. 1.

Успешното налагане на Бартоковата музика през 60-те и 70-те години в България има своето изключително значение в нашата музикална култура. Тук трябва да се припомни, че след 9 септември 1944 г. и особено след известното съветско постановление от 1948 г. музиката на съществена част от големите европейски композитори на XX век е поставена под възбрана с етикета „упадъчното западно изкуство“. Изсвирването от Антон Диков на трите концерта за пиано и оркестър на Барток на българска сцена е културен акт, надхвърлящ специализираната музикална област и имащ значение за отстояването на позициите на българската култура като част от европейската. Този акт повлиява върху възпитаването на „обществения слух“ у нас, върху изграждането на способни да изпълняват голямата музика на ХХ век музиканти – процес, осъществен с моралната сила и професионалния размах на диригенти като Константин Илиев и Добрин Петков.

В края на 60-те години Диков се заема със сложната и мащабна задача да изпълни и запише Бартоковите три клавирни концерта и Рапсодия за пиано и оркестър op. 1 Реализацията на това интегрално обхващане на музиката на Барток за пиано и оркестър отнема на пианиста общо шест години, като записът е направен в по-кратки срокове – между началото на 1973 и средата на 1974 г. Изпълненията на Първи и Втори клавирен концерт, както и на Рапсодията op. 1 са премиерни за България.

Хронологично първо е изпълнението на Втория Бартоков концерт. Събитието се състои на 31 януари 1968 г. в зала „България“. Софийската филхармония и диригентът Константин Илиев представят за първи път пред българската публика три творби от Барток: освен с Клавирен концерт № 2 аудиторията е запозната и с едноактната опера „Замъкът на херцог Синята брада“ (със солисти Маргарита Лилова и Николай Стоилов) и симфоничната сюита от балета „Чудният Мандарин“. Този концерт е от особено значение в културен и социален план за българската музикална общественост с представянето на една дотогава съвършено различна и чужда за естетическите вкусове и предпочитания у нас музика.

Да се изнесе концерт, посветен на Бела Барток, един от колосите на XX век и гордост за унгарската музикална култура, както направи Софийска филхармония на 31 януари, е събитие, което не може да не привлече вниманието на културната общественост. То даде повод за размисли в един момент, когато са особено актуални въпросите за насоките на нашата съвременна музика…“ (Стоянов, 1968).

Антон Диков реализира множество изпълнения на Втория концерт, на различни европейски и други подиуми, които са приети с адмирации от българската и чуждестранната критика. Между тези изпълнения внимание заслужават две изсвирвания на концерта в Париж – през 1973 г. със Софийска филхармония и Димитър Манолов и през 1978 г. с Orchestre National de France и Силвио Варвизо. Второто изпълнение е записано от Френската национална телевизия и излъчено няколко пъти. Две години по-рано Диков е солист със същия концерт и на Оркестъра на Брюкселското радио и телевизия, с диригент Рене Дефосе. Творбата е изпълнявана и в Ландау (Германия), Хавана, Белград и др. За последен път пианистът свири концерта в Москва през 1978 г. като солист на Московската филхармония, под диригентството на Юрий Симонов. Критиката навсякъде е ласкава и щедра:

Преди изявата на българския пианист Антон Диков в пресата излязоха много статии, в които той бе описан като един от големите пианисти в международен план. Антон Диков затвърди тези определения за себе си. Ненужно е да споменаваме неговото огромно техническо „можене“, тъй като без такива способности никой не би се доближил до клавирен концерт на Барток. Едно друго изискване е значителната психическа стабилност, която да гарантира издържането на концерта. И с това разполага енергичният и с неумолимо постоянство работещ Антон Диков – един ритмичен пианист, за когото всяка формула в творбата се превръща в нетърпяща възражения заповед. Произведението и солистът принудиха съпровождащия оркестър и диригента Кристоф Степ да дадат максимума от себе си.“ (Noether, 1971)

Обща характеристика в творческия подход на Антон Диков към Бартоковия концерт № 2 е стремежът му да „събере“ формата максимално точно и прецизно в структурно отношение. Изложението на фактурата е много изчистено, а полифоничният план на интерпретацията е ясен, с нужното внимание към всеки отделен компонент. Темите в концерта са изградени монолитно, с единство между солист, диригент и оркестър. Диков успява да конструира цялостната концепция на творбата, правейки точни избори по отношение на темпа, динамически мащаб и яркост на солиращата партия. Демонстрирана е висока ансамблова култура и диалогичност. Подчертаната вярност на пианиста към текста и темпото с пълна убеденост трябва да се тълкува най-вече като негово персонално отношение към Бартоковия стил. Тук едва ли значение оказват влиянията на различните интерпретаторски „вкусове“ или уклоните на съответната епоха в изпълнителството. Индивидуалният изпълнителски стил е и най-привлекателният обект на наблюдение и възприятие от страна на съвременния слушател.

Произведението носи в себе си огромен вътрешен заряд, музиката е наситена с устремност и интензитет. „Втори концерт синтезира един много силен период на Барток. Той е изключително оригинален, изпълнен с енергия, която трудно може да се окачестви защото е особен вид енергия.“1По интервю на Силвия Тихова с пианиста, БНР, 28 юли 1995., казва Антон Диков за творбата.

В концерта Барток се опира върху композиционната техника на старата полифония – за тази своя „ретроспективна“ ориентация в по-късните си произведения самият композитор пише в писмо до музиколога Едвин ван дер Нюл (Berger, 2013: 14), докато метрическата пулсация е твърде специфична. Тя се мени често поради разнообразното позициониране за характерния в Бартоковия тематизъм ауфтакт (на практика метриката често зависи изцяло от мястото на ауфтакта при излагането на съответната тема). Метрумът се изменя в много случаи и при промяна във фактурата. С изключение на бавния строг хорал, рамкиращ бързия дял във втората част, в целия концерт превес има токатният характер, който изисква от изпълнителя специфични инструментални качества и възможности. Оркестровият състав е третиран от Барток разнообразно и оригинално: първата част е написана за духови, ударни и пиано, втората, с изключение на средния дял, е за струнни, ударни и пиано, а във финала встъпва целият оркестър.

Първа част – Allegrо. Барток изгражда сонатната форма на базата на малки „теми-формули“ (Денисов, 1964) в две тематични зони. Първата тематична зона експонира  две „теми-формули“: последователно в оркестъра и в клавирната партия2Примерите са взети от нотите на Антон Диков и съдържат неговите бележки. Б. р.:

dikov-1

При Диков тематичното разгръщане е озвучено с лекота на израза, то звучи метрически стабилно. Следва експониране на близка по характер втора тематична зона (от т. 32), в която пианистът встъпва не много leggiero (каквато е ремарката в партитурата): по-скоро всяко тематично влизане в каноничното изложение е energico, последвано от diminuendo. Това „прибиране на звука“ дава възможност да изпъкнат съответните солови моменти в оркестъра. Музикалната тъкан е развита нататък с много стройна пулсация и сдържани динамически изграждания. Арпежираните акорди в противоположна посока в двете ръце в разработката (от т. 82, Tranquillo) пианистът изпълнява с точното авторско указание staccato и без педал, придавайки им скоклив и лежерен характер.

dikov-2

Следва цялостно протичане на важен драматургически дял до т. 119,  откъдето започва много различно като внушение изпълнение. Може да се каже, че в този момент за първи път се явява рязко откроена динамика p. Постепенно се осъществява огромно динамическо изграждане, въвеждащо чрез гамовидния пасаж в т. 180 силно изменената, динамизирана реприза. С встъпването й постепенно се достига кулминацията на цялата първа част. Тук Диков следва характера, искан от автора, и изгражда постепенно и добре разпределено във времето динамическия връх. Свири много ясно, монолитно и със замах, с равнопоставеност спрямо оркестровата партия.

Изключително мощната и технически сложна каденца пианистът изпълнява с голяма яркост, здравина и стабилитет. Не се забелязва увличане в патетика, конструкцията е позиционирана добре и изградена с точни пропорции. След много незабележимо allargando солистът встъпва в заключителния дял Piu mosso (т. 254) плавно и с ясен динамически контраст, за да подготви и отведе „на един дъх“ частта до самия й финал.

Втора част – Adagio. Тук Диков разкрива сътворената от Барток различна картина със силно индивидуален изпълнителски стил. Формата е триделна, с променена реприза. След строгия и сдържан хорал в оркестъра пианото встъпва с импровизационна, свободна в ритмическо отношение тема.

dikov-3

Диков изпълнява солото с известна дистанция, но с голяма амплитуда и особена експресия, съдържаща се в неумолимо течащия пулс. Оформянето на характера на темата се подпомага от убедително изпълнената партия на тимпаните. Легатото на пианиста е по-скоро речитативно, с нюанс на олекотяване, особено в началото на епизода. Трудният по отношение на техническа издържливост среден дял, започващ в темпо Presto, се изпълнява от Диков много бързо, прозвучавайки буквално „наведнъж“. В репризата (т. 209, Adagio) импровизационното начало е още по-изявено. Солиращата партия е водеща и внушаваща просветляване и умиротворяване.

Трета част – Allegro molto.Още в началото между солиста, диригента и оркестъра съществува пълно единство по отношение на структурата на изграждането, ритмическите особености, настъпателността на характера. В изпълнението на Антон Диков финалът на концерта прозвучава цялостно, с голяма лекота в дългите последования от удвоени ноти (октави, терци, сексти). Във финалните тактове на концерта изпълнителите възвръщат отново големия енергиен заряд и завършват творбата с блясък и светлина.

Концертът на Софийската филхармония като нестандартно за своето време събитие заедно с високо художественото изпълнение на солиста в Бартоковия Втори клавирен концерт не остават социално незабелязани. Стефан Лазаров дава своята компетентна оценка: „Един от най-ярките и незабравими моменти в програмата бе Вторият клавирен концерт. Антон Диков който многократно е потвърждавал името си на отличен изпълнител на романтична и съвременна музика, сега даде едно от най-добрите си постижения. „Неговият“ Барток бе пресъздаден с порив и устрем, с великолепно чувство за графика и цвят, ритъм и форма, в съответствие с духа на тази енергична, колоритна и емоционална творба“ (Лазаров, 1968: 75).

dikov-4

Цитирана литература

 

Денисов, Едисон (1964). Предговор в: Барток. Концерт за пиано и оркестър №2. Москва.

Лазаров, Стефан (1968). СДФ през януари: Константин Илиев дирижира крупни произведения на Бела Барток. – В: Бълг. музика, №3, с. 75.

Стоянов, Стоян (1968). Звучи Барток. – В: Работническо дело, 5 февруари.

Berger, Melvin (2013). Bela Bartok. Guide to Chamber Music. – In: Courier Corporation.

Noether, Willi (1971). Ein Pianist von Format. – In: Die Rheinpfalz, № 61, 13 март.

References   [ + ]

1. По интервю на Силвия Тихова с пианиста, БНР, 28 юли 1995.
2. Примерите са взети от нотите на Антон Диков и съдържат неговите бележки. Б. р.