Българското хорово творчество и хоровоизпълнителско изкуство – взаимна връзка и обусловеност

Забележително събитие в историята на хоровото дело у нас е създаването през 1868 г. от Янко Мустаков на първия многогласен български хор в град Свищов – мъжка формация със светски репертоар. Наред с това в българските училища постепенно започва въвеждането на обучение по музика, както и създаването на малки хорове, които основно пеели едногласно. Естествено, в основата на културните изяви стоят натрупванията в областта на фолклора. След Освобождението на България от османско владичество развитието на културата и в частност на музикалното изкуство в страната постепенно поема във възходяща посока. Отсъствието на професионално музикално творчество предопределя посоката на развитие и на хоровото пеене в България. Първите български композитори се опират на многовековната ни фолклорна традиция, която наравно с православието исторически изиграва основна роля за запазване на българската нация по време на османското владичество. Времето след Освобождението е време на ентусиазъм и воля за културно израстване, когато се развива и твори първото поколение български композитори: Емануил Манолов, Ангел Букорещлиев, Маестро Георги Атанасов, Добри Христов, Александър Морфов, Александър Кръстев, Панайот Пипков, Никола Атанасов и др. В творчеството им хоровата песен е основен жанр. Музикалната самодейност в училища, читалища и други средища изисква освен широко изпълняваните народни песни, така също и създаването на нови произведения, първоначално обработки, а по-късно и авторски творби, които постепенно налагат многогласното хорово звучене. Хоровите песни и хоровите китки, които първите ни професионални композитори създават, са предназначени за изпълнение от малки и големи. В това отношение трябва да отбележим специално съчиняването на песни за деца, което е признак за далновидност и отговорност пред бъдещите поколения, за тяхното музикално и естетическо възпитание. Широко популярни сред любителите на хоровата песен са: „Татковина“ и „Каква мома видях, мамо“ от Емануил Манолов; „Баба Минковца“ и „Дамнян танец води“ от Александър Морфов; „Ръченица“, „Дафино вино“, „Ганината майка“ и „Пусти моми жеравненки“ от Добри Христов; „Сладкопойна чучулига“ и „Химн на Кирил и Методий“ от Панайот Пипков и т. н.

От началото на ХХ век музикалното изкуство и хоровото дело в частност се развиват стремително. Това става възможно благодарение на таланта и високия професионализъм на представителите на второто поколение български композитори. Тяхното хорово творчество се характеризира с обогатяване на изразните средства, с нова тематика и жанрове. В историята на българската хорова музика се утвърждават творци като Петко Стайнов с неговите изключителни балади „Тайната на Струма“, „Урвич“, „Конници“ и др.; Георги Димитров – създател на хорово-диригентския клас в Музикалната академия през 1951 г., автор на „Лика- прилика“, „Цъфнало е кокиче“, „Рибарска наздравица“, „Вечерний здрач“, „Умрел Джерман“ и мн. др.; Филип Кутев – неуморният откривател на народни певици и създател на първия най-значим в страната ни професионален фолклорен ансамбъл, автор на „Бре Петрунко“, „Драгана и славей“, „Закукала кукувица“и др.; Марин Големинов с „Луд гидия“; Парашкев Хаджиев с „Перуника“ и „Хороводец“; Христо Манолов с „Жетвари“; Павел Стефанов с „Петлите пеят“, Петър Динев, автор на литургични произведения; Светослав Обретенов с „Жълтата гостенка“, баладата „Три сестри“, „Приспивна песен“ и др.; Любомир Пипков с „Жълта пеперуда“, „Нани ми, нани, Дамянчо“, „Царевица ранна“, но също и с „Оратория за нашето време“, със своите „Приглушени песни“, мадригали и др. Между композитори и изпълнители се създава органична връзка и взаимозависимост, която се развива поколения напред и в резултат често хорови композитори посвещават свои произведения на конкретни хорови колективи. Ярък пример в това отношение е творчеството на композитора Георги Димитров, който, познавайки качествата на голяма част от т.нар. „представителни хорове“, им посвещава едни от най-брилянтните си творби, впечатляващи нашите и чуждестранните слушатели и журитата на хорови конкурси у нас и зад граница. Тази взаимозависимост между композитор и диригент се отнася най-вече до творците, които са свързани с дейността и развитието на фолклорните ансамбли в България. Много от тези музиканти изцяло съчетават композиторската и диригентската дейност в своята практика. Например Кирил Стефанов – дългогодишен ръководител на фолклорен ансамбъл „Пирин“, е и създател на по-голяма част от обработките и авторските песни, изпълнявани от ансамбъла. Същата зависимост наблюдаваме и при Иван Вълев – ръководител и автор на обработки за „Северняшки ансамбъл“ – Плевен, Красимир Кюркчийски с неговите обработки на народни песни от различни фолклорни области, които намират реализация в концертите на ДАНПТ (сега ансамбъл „Филип Кутев“) и трио „Българка“, Петър Крумов – създател на многобройни обработки за ансамбъл „Добруджа“, Стефан Мутафчиев – с голям авторски принос, когато ръководи ансамбъл „Тракия“, Стефан Драгостинов – с много композиции, създадени във връзка с работата му с ДАНПТ „Филип Кутев“ и по-късно с фолклорна формация „Драгостин фолк“.

Традиционното творческо сътрудничество между творци на хорови произведения и хорови състави с техните професионални диригенти продължава и в по-ново време. В края на XX век дългогодишно е взаимодействието на композитора Иван Спасов с хоровите диригенти Васил Арнаудов, Крикор Четинян, Златина Делирадева, Василка Спасова, Петя Павлович, Марин Чонев, Теодора Павлович и др. Подобни творчески взаимоотношения откриваме между композиторите Филип Павлов и Александър Текелиев с Хора на софийските момчета и тяхната диригентка Адриана Благоева.

Връзката композитор – хор и диригент в творческия процес е двояка.

Напредъкът и усъвършенстването на техническите, вокалните и интерпретационните умения на хоровите колективи предизвикват създаването на съвременни хорови творби с променени изисквания за музикален език и с нови вокално-хорови задачи.
Развитието на българското хорово творчество и хорово изпълнителство в края на ХХ век се характеризира с интензивност и градация. Българските хорови композитори създават творби с богатство на мелодиката, полифонията и хармонията, с новаторство в композиционно отношение и с усложнени хоровоизпълнителски техники. Фестивалите и ежегодната Панорама на българското хорово изкуство в столицата имат съществена роля за създаването и концертната реализация на огромен брой песни за всички видове хорове. Характерна особеност за тази хорова „Панорама“ е представянето в столицата на хорове както от София, така и от провинцията. Това, от една страна, има силно мотивираща роля, и от друга, показва хорови състави с високи художествени постижения, независимо от мястото, в което те творят.

Развитието на музикалното изкуство и културата през ХХ век у нас не може да бъде оценено еднозначно. Работата на музикалните дейци, както и всяка дейност, отразява своето време. В т.нар. социалистически лагер, към който принадлежи България след 1944 г., изкуството е силно идеологизирано и често оценките за постиженията на творците са силно критични, когато става въпрос за новаторство в изразните средства. Средата, в която работят българските композитори, налага създаването на произведения върху текстове, които възхваляват комунизма и ръководната роля на комунистическата партия. Възникват маршове и химни за „работническата класа“ и всяко отклонение и новаторство се счита за декадентско и буржоазно. Даже композитори, които не са привърженици на комунистическите идеи, написват някои произведения „в духа на времето“.

Независимо от политическата конюнктура в края на ХХ век хоровото творчество процъфтява. Опирайки се на богатството от интонации и ритми на народната песен, българските композитори създават разнообразни по стил, жанр и изразни средства произведения за хор, които се отличават с висок професионализъм и представляват ново стъпало в развитието на българската вокална музика.

Видни представители на композиторската ни школа, които творят по това време, са: Димитър Петков (1919-1997), дългогодишен председател на Съюза на българските композитори, утвърден песенник, автор на „Защок ма, майчо, изкути“, „Месечинко лю, грейливка“, „Очи, очи“ и др.; Тодор Попов (1921-2000) написал „Стара са майка ни ложе“, „Йо игра оро“, „Хорал“, „Градини в цвят“ и др.; Константин Илиев (1924-1988), автор на хоровите „Седенкарски песни“, „Три импровизации върху Дон Кихот“, „Задявки“, „Тихи песни и др.; Александър Танев (1928-1996), създател на „Облаче в пустиня“, „Мома момче излъгала“, „Йове, малай моме“, „Моя да бъде девойка“, „Отче наш“ и „Тебе поем“ и др.; Ивелин Димитров (1931-2008), композирал хорови произведения за ръководената от него камерна капела „Полифония“; Иван Спасов (1934-1996) с обичаните хорови творби „Мехметьо, севда голема“, „Бегала Рада“, „Два тъпана бият“, „Азминко, белай кадоно“ и мн. др.; Красимир Кюркчийски (1936-2011), майстор в обраротката на българската народна песен, автор на хоровите песни „Калиманку, Денку“, „Пиленце пее“, „Божур Калинки думаше“, „Руфинка болна легнала“, „Мори зажени се Гюро“, „Дилмано, дилберо“ и др.; Петър Льондев (1936), изследовател в областта на фолклорната песен и композитор на „Ерген деда“, „Вокализа за хор“, „Огреяла месечинка“, „Шопски Лазар“, „Безмълвен разказ“, „Сечената“ и др.; Кирил Стефанов (1933-2005), дългогодишен ръководител на Държавен фолклорен онсамбъл „Пирин“, автор на многобройни обработки на песни от Пиринския край като „Алтън, Маро“, „Стига йодиш, Яне, мори“, „Вила сей гора“, „Я ти постилам шарени черги“и др.; Христо Недялков (1932-2013), създател и диригент на Детския радиохор, автор на над 400 детски хорови произведения; Николай Стойков (1936) с „Калугерине“, „Урок по гъдулка“, „Щурче-свирче“ и др.; Стоян Бабеков (1936) с „Калино, какина“, „Месечинко, виторожко злата“, „Безсмъртните“, както и на три литургии – Концертна литургия № 1, Коледна литургия и Великденска литургия.

В последните десетилетия на ХХ и началото на ХХI век твори едно поколение композитори, коeто следва традицията, завещана от предшествениците, но също създава произведения с ново съдържание и оригинален музикален език и успешно защитава името на България в различни музикални конкурси. Трябва да отбележим приноса на такива творци като Георги Костов (1941), създал над 1000 детски хорови песни; Александър Текелиев (1942), автор на „Монолог“, „Амазонка“, „Зимен спомен“, „Достойно ест“, „Отче наш“ и др.; Стефан Мутафчиев (1942-1997), ръководителя на Държавен фолклорен ансамбъл „Тракия“ в Пловдив, с обработките на „Донка на порти седеше“, „Седнало е Гьоре, дос“, „Мари, Маро“ и др.; Милко Коларов (1946), композирал произведения за хор и оркестър, автор на вокалния цикъл „Годишните времена“, „Защо чука капчука“, две песни в памет на големия хоров диригент Васил Арнаудов, „Малка коледна приказка“ и др.; Юлия Ценова (1948-2010), автор на хоровите творби „Приспивна песен“, „Посока“, „Чудното хоро“, „Събуди се, ясно слънце“ и др.; Стефан Драгостинов (1948), свързал творческия си път с Държавен фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“ и с камерната фолклорна формация „Драгостин фолк“, създал над 500 хорови песни и обработки като „Притури се планината“, „Рофинка“, „Планино, Стара планино“ и кантатата „Пет строфи по Леонардо“; Филип Павлов (1949), автор на хоровата поема „Свети Никола“, на песните за хор „Дъжд“, „Дяволита песен“, „Златна есен“, „Петльови работи“ и др.; Велислав Заимов (1951), създал „Во царствие твоем“, наградена в конкурса за литургични песнопения „Нека бъдем по- добри“, както и „Тебе поем“, „Спаси ни, Сине Божи“, „Херувимска песен“ и др.

В началото на ХХI век активно създават хорови произведения също композиторите Ценко Минкин, Йордан Гошев, Йовчо Крушев, Юлиян Слабаков, Михаил Луканов, Георги Андреев и др. представители на по- младото поколение. Ежегодното издание на форума „Нова българска музика“ (първият преглед се е провел от 1 до 28 юни 1952 г.) в голяма степен мотивира съвременните композитори да създават нови хорови творби, а хоровите колективи – да се заемат с реализацията на тези творби, с което обогатяват репертоара си, усъвършенстват техническите и интерпретационните си способности и допринасят за популяризирането на съвременното българско хорово творчество.

* * *
След 1989 г. културните институции изцяло трябва да пренастроят дейността си в нововъзникващата пазарна икономика. Това е задача, която изисква освен упоритост, работоспособност и талант, също така и икономическа и юридическа грамотност, както и пробивност, за да се осигурят условия за съществуване и творческа реализация на хората, работещи в културната област и в хоровото изкуство в частност. Новите обществени отношения изискват и нов подход чрез спонсорство и културни проекти – тенденции, налагащи се след приемането на България в Европейския съюз. Относително по-голяма сигурност и поле за развитие имат професионалните хорови колективи, които са с осигурена репетиционна база и заплащане. Промяната на условията въздейства неблагоприятно и задържа развитието в т.нар. хорова самодейност, област, в която България е получила международно признание. След промените съществуването на самодейни хорови колективи от 80-100 хористи е невъзможно, периодът на огромните представителни хорове е приключил. За изпълнението на големи хорови и вокално-симфонични произведения често се използват сборни формации, за разлика от края на ХХ век, когато немалко от т.нар. представителни хорове имахо достатъчно по брой и качествено подготвени хористи, за да изпълнят едни от най-мащабните и трудни вокално-симфонични произведения: „Сътворението“ от Хайдн, Реквием от Верди, Девета симфония от Бетховен, „Stabat mater“ от Росини, Реквием и „Проклятието на Фауст“от Берлиоз и т.н.

Днес постепенно се налагат вокални колективи, по-камерни като състав и с по-голяма мобилност. Новите политико-икономически и културни условия водят до промяна и репертоарната политика на съвременните хорове. Поради общо занижения интерес към класическата музика диригентите започват да включват в хоровите програми произведения с по-голяма атрактивност и понякога смесват стилово дори несъвместими пиеси, за да заинтригуват слушателите. Въвеждат се джазови „парчета“ , обикновено с американска принадлежност. Работата върху тези произведения има двояка роля. От една страна, певците се обучават в по-сложни интонационни и хармонически ходове (нещо, което не е непознато като трудност в творчеството например на Константин Илиев, Иван Спасов, Красимир Кюркчийски, Юлия Ценова, Стефан Драгостинов, Велислав Заимов, Юлиян Слабаков и др., но внася нов колорит и свеж суинг). Когато не се залита прекалено и се демонстрират не само пъргавина на гласовете, но и красота на фразата и музикантски финес, такива изпълнения носят не само удоволствие на слушатели и изпълнители, но и представляват един естествен творчески подход на отваряне на българските хорове към популярната музика от света.

Процесите в развитието на българското хорово творчество и хоровоизпълнителско изкуство са многопосочни и разнолики. Изключително важна тенденция е преплитането на жанровете, както и включването в творческите изяви на хоровете на елементи от различните сценични изкуства. Така се избягва статиката в хоровия концерт и се обогатяват изразните средства, което предизвиква интереса на публиката към един вид съвременен хоров спектакъл.

Тук трябва да се посочат новите възможности, които се откриват пред българските композитори, диригенти и хорови състави след падането на Берлинската стена. Макар че и преди български хорове са пътували в чужбина, отварянето на България към света след демократичните промени в началото на ХХI век, дава много по-големи възможности и избор за осъществяването на лични контакти и пътувания зад граница на българските творци, за обмяна на опит чрез гостуването на много известни със своите художествени постижения хорови ансамбли и камерни вокални формации от Европа, Америка, Япония и т. н.

Изключително важна е и ролята на новата интернет-среда, даваща възможност за много по-бърза комуникация и обмен между дейците на хоровото творчество и хоровоизпълнителското изкуство от цял свят, както и за запознаването с интересни хорови творби и техните изпълнители, за информация и връзка с международни хорови фестивали, конкурси и други важни събития.

Трябва да се отдаде дължимото на Българската православна църква с нейната роля за развитието на хоровото пеене в края на ХХ и началото на ХХI век. В храмовете все повече млади хора се включват в хоровите изпълнения на богослужебна музика.
Посочените процеси стават възможни поради наличието на добре подготвени в професионален план композитори и хорови диригенти, чието израстване и обучение в най-голяма степен се дължи на сериозната и задълбочена работа в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, АМТИИ – Пловдив, и други университети у нас. Много талантливи и с висока професионална подготовка български музиканти, които поради едни или други обстоятелства живеят в чужбина, създават прекрасни хорове и винаги включват български творби в репертоара си, с което стават съвременни посланици на родното ни хорово изкуство. Успешна е работата на такива наши хорови диригенти (повечето от тях възпитаници на НМА „Проф. П.Владигеров“) като Пламен Георгиев – ръководител на 6 хорови дружества в Германия, Огнян Василев – носител на званието „Диригент на Финландия“ за 2011 г., Иван Иванчев – диригент в Норвегия, Дарина Нанева – успешен хоров творец в Австрия, Надежда Стоянова – диригент на хор „Санта Мария дел мар“ във Валенсия, Десислава Стефанова – ръководител на Лондонския български хор, Краси Иванчева – създател и ръководител на хорова школа „Гергана“ в Ню Йорк с два хорови състава – мъжки и детски. Тези наши сънародници и много други талантливи български хорови диригенти дават своя принос в международния културен обмен, като популяризират хоровото творчество на българските композитори и в най-широк смисъл разширяват територията на пееща България.

След промените се разрастват и контактите между композиторите в Европа и света. Все повече се налага практиката за гостуване на български композитори с хорова програма в прегледи и фестивали извън България. Това очертава положителни перспективи за родното ни хорово творчество и изпълнителство, които ръка за ръка откриват нови хоризонти за развитие и за включване на малка България в световните културни процеси.