Артур Лурие – в слово, картина и звук

„Пиано екстраваганца“ представи клавирен рецитал по творчеството на композитора на Борислава Танева с участието на сопраното Мила Михова

„Пиано екстраваганца“ на Людмил Ангелов се превръща в най-изискания столичен фестивал. Много почитатели на клавирната музика ще запомнят като неописуема вечерта, която ни подари Борислава Танева с музиката на Артур Лурие. Тази „лудост“, както се изрази тя, не е ли всъщност истинската мисия на музиканта? Да открие и материализира в звуци творби на един „погребан талант“, необичаен дух, непризнаващ граници на държави, политически режими, направления в изкуствата и времеви ограничения, с невероятен кръгозор, провидял в бъдещето и толкова актуален. Пианистката откри пред публиката тази невероятна музика – омагьосваща, медитативна, философска, комуникативна, с голяма емоция и богатство на всички нива. Интерпретацията бе перфектна –- майсторско моделиране на звука в обем 360 градуса, непрекъснато течаща, идеално дозирана емоция, пренасяне в паралелни нематериални светове…

Клавирният рецитал на Борислава Танева „Артур Лурие – откъсната страница от сребърния век“ представи пиеси от различни периоди на творчеството на композитора – забравен и неизвестен почти в цяла Европа. Благодарение на личен контакт с фондацията в Базел, която издирва и събира неговите произведения, проф. Танева успя да подреди изключително интересна програма от най-ранните му опуси, създадени в Русия, през творби, композирани в изгнаничество във Франция, и по-късно, след избухването на Втората световна война – в Америка. Животът на Артур Винсент Лурие премина в кадри и текст пред публиката, представен чрез мултимедия (дело на Дамян Петров и Моника Якимова), като се редуваше с музикалните изпълнения. Роден в Могильовска губерния, Лурие учи през 1899 г. в Одеса, където завършва Търговското училище. През 1909 г. в Петербург записва специалност „Композиция“ при Александър Глазунов в Консерваторията, но така и не завършва. Талантлив, напорист, представител на руската интелигенция на дореволюционна Русия и на т.нар. „сребърен век“. Ексцентричен, нестандартен, ерудит, с музикални интереси от руската православна музика до Дебюси и Скрябин, в първите си произведения той следва подобна естетика – като в произведенията от концерта Пет крехки пиеси, опус 1, и Две естампи, опус 2, интерпретирани с мяра и вкус от проф. Танева. В годините до и по време на Първата световна война политическите трусове раждат провокативни идеи и течения в изкуството, на които Лурие реагира. Той експериментира, като разработва идеята за микроинтервалите, изобретяване на роял с тройна клавиатура, търси нови звукови и темброви звукосъчетания. Борави с нови определения като „звукови петна“, „пръски“, „залпове“. Пример за това бе пиесата „Форми във въздуха“ от концертната програма. Композиторът стига до идеята за додекафонията, експериментира в областта на музикалната футурология.

С изострено чувство към новото, социално чувствителен, Артур Лурие е увлечен от идеите на Октомврийската революция. Вдъхновен от обещанията за свободата на новото време, той прави политическа кариера и застава начело на създадения още на 9 ноември 1917 г. Народен комисариат за просвещение. Председател на комисариата е Анатолий Луначарски, а директор по музикалните въпроси е едва 26-годишният Артур. Разочарован от събитията, през 1921 г. той е освободен от поста. „Ние живеем в безизходност, в безмузикалност, в духовно опустошено пространство…“, споделя Лурие. Броени месеци след това, през 1922 г., Лурие решава да напусне СССР, разделяйки се завинаги със семейство, роднини, приятели и със сродната си душа – поетесата Анна Ахматова. С нея той поддържа постоянна духовна и емоционална връзка до 1966 г., когато и двамата напускат този свят.

Пътят на емигрантството на Лурие, започнал от Берлин, е тежък. Той остава за всички „персона нон грата“ като бивш съветски апаратчик. Съвсем неласкаво за неговото творчество се изказват Рахманинов, Метнер, Прокофиев. Лурие се установява в Париж, където се издържа от аранжименти и за известен период е личен „пресаташе“ на Игор Стравински. Почти не композира. Пише критики за списанията „Евразия“ и „Версти“. Когато през 1939 г. немците окупират Париж, Лурие заминава за САЩ, където с помощта на Сергей Кусевицки през 1941 г. се установява в Ню Йорк. Един от последните му опуси – „Заклинания“ (1959), е по „Поема без герой“ от Анна Ахматова. Изследователи на творчеството й твърдят, че именно Лурие е този „липсващ“ герой… В началото на 90-те години на ХХ век Гидон Кремер успешно лобира за концертното изпълнение в Кьолн на операта му „Арапът на Петър Велики“, писана цели десет години. Всъщност Кремер основава фондация „Артур Лурие“ в Базел с цел да се събере творчеството на композитора.

Всичко това в слово, картина и звук разказа на публиката Борислава Танева. Тя разкри този невероятен композитор на ХХ век и част от неговото творчество – скрито съкровище, изровено, почистено и излъскано до пълния му блясък от грижливите ръце, ум и сърце на талантливата пианистка. Младото сопрано Мила Михова определено бе осъзнала ролята си на „несолист“ в този концерт, в който и заедно с проф. Танева бяха проводници на послание, рожба на най-чисто съзидание. Нейното елегантно и вълнуващо изпълнение на вокалните миниатюри на Лурие, с отношение към детайла, с пестеливи, дозирани щрихи, но с дълбоко проникване във внушението на текста на Анна Ахматова (вокалния цикъл „Мъниста“ и „Заклинания“ по „Поема без герой“) и единение с клавирната партия, създаде цялостно усещане за музиката, далеч от очакваното разпределение на ролите „водещ глас с акомпанимент на пиано“.

От дълго време вероятно много от слушателите в залата (истински познавачи и неочаквано много на брой за подобна програма) не са присъствали на подобен концерт с музика на неизвестен автор от ХХ век, на който да нямат проблем с казуса „Какво е искал да каже композиторът?“ На който така естествено да попиват „посланието“, на който да не ръкопляскат след отделните пиеси, защото са изпаднали в състояние на съпреживяване, в което дишаш с музиката, с паузите, с филмовия разказ… Просто си потопен в енергията на случващото се в настоящето и осъзнаваш, че преживяваш нещо нерутинно, извън момента, едновременно с това и от друго измерение… Френетичните аплаузи и блесналите очи на хората показаха, че те осъзнаха значимостта на случилото се… Общуване извън плоската линия на човешките представи за време.
Препечатано от в. „Дума“, брой 230, 7 октомври 2015.