Артикулацията – едно от основните изразни средства при старите инструменти

Артикулацията (начинът на музикалното произно­шение, щрихите) е отражение на всеки конкретен стил. Тя е много съществен компонент на изпълнението, вълнуващ силно съвременния интерпретатор.

Историческото развитие на музикалното творчество оказва влияние и на артикулацията. Стилът на произведението, характерен за всеки отделен период, подсказва начина на възпроизвеждане на основните компоненти на артикулацията – legato, non legato, marcato, staccato. Историческата заслуга на композиторите романтици по отношение на артикулацията е свързана със звукоизвличането. Стремежът към максимално емоционално вглъбяване води до преодоляване на повече или по-малко обективния характер на класическото legato и staccato. Кантиленността на Шуберт и Шопен например засилва и ролята на legato-то. Прибягва се често до термина legаtissimo, за да се подчертае още повече вътрешната спойка между отделните тонове на кантиленната фраза – за разлика от класическия стил, където в legato-то се търси пределна яснота. Staccato-то, което допреди романтичния период се отличава с лекота и грациозност – отговорящи на духа на Скарлати, Хайдн и Моцарт, става все по-разнообразно и характеристично при романтизма. За това допринася и усъвършенстването на механиката на пианото, предпоставящо все по-богати възможности за артикулация.

Тези свидетелства доказват до каква степен пианистът подчинява своя двигателен апарат на стиловите изисквания и колко разнообразни следва да бъдат неговите технически умения. За прецизното изпълнение, за „прозвучаването” на желания образ не са без значение и индивидуални физически (анатомични) дадености.

За разлика от романтизма, типична за епохата на барока е липсата на авторови щрихи. Съвременният пианист, който, изпълнявайки класически, романтичен и модерен репертоар, е свикнал на изключителна отговорност към текста, включително и указаната в него артикулация, трудно се нагажда към условието, че следва сам да подбере щрихите в една барокова партитура. Артикулацията в музиката на барока е била оставена на вкуса и фантазията на изпълнителя. Задълбочени и пространни изследвания показват, че артикулацията е била несравнимо по-богата, отколкото днес си представяме.

Щрихът възниква от естествените осо­бености (потребности) при изпълнение на някои инструменти (дишането при духовите и работата с лъка при струнните). В литературата за тях те са структуро-определящи. Трансферирането им към клавишните инструменти става като естествен и логичен процес, поради непрекъснатото взаимодействие. Транскрипции от струнни и духови инструменти постепенно навлизат в репертоара и съответно пренасят и типичната артикулация, буквално записана – нерядко оказваща се необичайна за чембалото и проблематична за изпълнение. Но въпреки подобни случаи и влияние, изписването на щрихи в клавирната литература е изключение – указания обикновено липсват. В Urtext-изданията на Баховите произведения можем да срещнем някои оригинални щрихи, но повечето от щрихите му са видими само в определени манускрипти. Независимо от традиционната липса на обозначена артикулация в бароковата клавирна музика, лишаването и́ от такава при изпълнение я превръща в абстрактна, застина­ла, с отнето вътрешно напрежение.

При артикулация на старата музика, изпълнявана на модерни инструменти, могат да бъдат отбелязани условно три подхода:

1) Да се подражава, най-общо казано, на звукоизвличането на старинните инструменти, да се предпочитат само стакатните и портаментните щрихи и почти да се отрича „роман­тичното” legato, да не се диференцират отделни­те гласове (всеки с отделен щрих), да се търси най-общ „клавесинен” тембър (без оцветяване) – всичко това водещо до извест­но обедняване на изпълняваните произведения.

2) Да се прибавят произволно средства, с които днес разпола­га пианистът, за имитиране на чембалото и органа.

3) Да се използват всички средства на пианото, богатите нюан­си на легатното „туше”, динамичната палитра, но не забравяйки за изпълнителските принципи по времето на барока, които могат да се вплетат в една съвременна и пълноценна интерпретация. Един съвременен изпълнител би могъл да се обърне и довери на подобен подход.
Изключително ценни указания към изпълнителя на чембало дава проф. Зузана Ружичкова (Rúžicková,1985: 71 – 72 ). В моята практика на преподавател по чембало и пиано достигнах до извода, че тези указания могат спокойно да се приложат на съвременното пиано. Към посочените по-долу напътствия ще добавя и някои мои уточнения.

  1. Постепенната мелодика в бавните части, кантилените (напевните части), хоралната мелодика се изпълняват най-добре legatо или legatissimo. В сравнение с пианото, щрихът legatissimo е почти невъзможен за изпълнение на чембало, което дава предимство на съвременното пиано по-изразително да „изпее“ кантилената.
  2. „Големите мелодични скокове, особено в бързите части на произведението се свирят staccato или portamento.“ Предимството на съвременното пиано е, че обикновено при скокове се употребява педал, което улеснява изпълнителя, но трябва да се внимава с приложението му, да не се задържа прекалено дълго, т.е. да не се стига до прекалено голяма реверберация, нарушаваща чистотата на артикулацията.

Употребата на педала при изпълнение на барокови произведения е задължителна, особено когато изпълнителят е овладял така наречената педална техника в по-горните курсове на своето обучение. Често чуваме изпълнения (особено на фуги), без употреба на педал.  Педализацията на фугите изисква голямо майсторство и сръчност и спокойно можем да приемем, че е един от признаците, по които се ориентираме за изпълнителското ниво на един пианист.

  1. „Бързите пасажи и малките стойности в бързите части определено се свирят non legato.”
  2. „При чембалото много краткото staccato е по-скоро изключение заради звуковата му строгост.“ Щрихът staccatissimo се постига с лекота на съвременните инструменти.
  3. „Артикулацията на четири или осем ноти в група би трябвало да е богата, а не стереотипна…По време на дълги секвенции е подходящо да променяме артикулацията. По този начин ще избегнем стереотипното изпълнение.” При изпълнение на съвременния роял, често при изграждане на фразата щрихът се променя заедно с увеличаване на динамичната степен (може да се приложи по-легатен щрих и по-дълъг педал).
  4. „Артикулацията спомага за метричното обяснение на фразата. Затова и тук (точно както и в динамиката) не трябва да мислим стереотипно, нито по тактове, а да използваме „повдигаща” (ауфтактна) артикулация.
  5. „Артикулацията би трябвало да подчертае важните ноти – тези, които имат значение във фразата, т.е. преди всичко силното време в такта. Само в единични случаи е подходящо да артикулираме така, че слабото време да стане по-дълго (следователно по-акцентирано, от силното време.
  6. „Чрез артикулация можем да предадем и да подчертаем характера на различните танцови ритми.” При всеки от танците в старинната сюита изпълнителят и при двата инструмента – чембало и пиано, трябва да намери подходящия за отделния танц щрих. Почти всички танци се свирят с повторение, затова освен промяна в динамиката (обикновено по-тиха), при повторението може да се използва различен щрих. Не e задължително при всички танци да се прилага един и същи похват. Особено подходяща е смяната на артикулацията при повторение в старинните вариации – шакона, пасакалия.
  7. „Ако в музикалното произведение е посочена оригинална пръстовка, често това е ценно указание за начина на артикулация (J.S.Bach, „Малки прелюдии“; Couperin, „Le moucheron“, livre II, оrdre 6 и др.).”

Уместно е да се спомене, че върху бароковата инструментална музика са оказали влияние различни школи. Съвсем опростено може да се каже, че английската музика произлиза от фолклорната песен, испанската – от инструменталния фолклор, италианската – от бароковата опера, френската – от речта, немската и по-специално северногерманската – от протестантския хорал. Разбира се, това е съвсем генерализирано – има много изключения. При отделни автори наблюдаваме преплитане на влияния (при Хендел – от Германия, Италия и Франция и Англия, при Бах – френски и италиански влияния).

Изпълнението на старата музика на старинни инс­трументи поставя остро проблема за артикулацията на темата във фугата. Както и в другите полифонични форми от това време, характерът на темата определя какъв е щрихът.

Задължително е да се знае, че когато в една тема се определят щрихи, нейното провеждане винаги остава със същите щрихи до края на произведението. Същото се отнася и за ансамбловото изпълнение – щрихите на всички инструменти следва да се уеднаквят.

Редуването на щрихите при темите на фугите може да се основава върху два принципа, заимствани от стихотворните стъпки ямб и хорей. Когато темата започва с ауфтакт и той е свързан с легатна дъгичка със следващото първо време, се получава акцент върху ауфтакта и това разрушава метричната схема. Такава типична ямбична артикулация на темата намираме в някои издания на фуга f moll от ДТП ІІ на Бах. Другата възможна артикулация на същата тема – хореичната, възниква при отделянето на ауфтакта с щрих non legato и тогава не се получава разрушаване на метричната схема. Затова е препоръчително съвременният изпълнител да има ясна представа за метричната схема и да използва подходящите щрихи в своята интерпретация.

Пред изпълнителя стои задачата не само да постави убедителен щрих като начало, но и да съумее да разграничи всички гласове. При темата и противосложението не е желателно да се дублира щрихът (и двете с еднакви стакатни решения). Приемливи са еднакви артикулации за две-три теми в сложните фуги от ДТП. Но в тройната фуга fis moll (ДТП ІІ) всяка една от трите теми изисква различна артикулация – първата тема може да бъде изцяло legato, което й придава спокоен, уравновесен характер, но може да се подбере и щрих portamento, с по-твърд, мъжествен характер на темата, който да бъде по-убедителен за друг изпълнител. Щрихът portamento предразполага и към по-бавно темпо на цялата форма. При по-енергичните теми между баса и следващата нота се поставя задължително staccato – при квартов ауфтакт, възходящ скок или синкоп. Легатните щрихи се препоръчват при по-дълги напевни мелодически линии, особено при горни гласове. Несъмнено, артикулацията е взаимосвързана с темпото – невъзможно е да се определят поотделно. Логично, по-подвижни темпа предопределят и по-леки щрихи. Правилният избор на артикулация е основно градивен не само за тематичното ядро, но рефлектира върху цялостното формообразуване.

Сравнението между изпълняваните щрихи на стария клавишен инструмент и на съвременния поставя съществени въпроси. Пианото има изключително богати възможности – от него се извличат не само различни видове динамични и темброви нюанси, но и се прилагат разнообразни артикулационни похвати. Предимството на пианото пред старите инструменти е, че при legato и legatissimo се получава идеално свързване на две ноти при пълен контакт пръст-клавиш, „долепяне” до клавишите. По думите на друг известен педагог – проф. Игумнов1Константин Николаевич Игумнов (1873 – 1948) – именит руски пианист и педагог, възпитал плеяда изключителни музиканти., цели́ се звукоизвличане без тласък, сякаш се пристъпва от пръст на пръст.

Legato на пиано е тясно свързано с особеностите на инструмента, с тежестта на ръката и нейната позиция. Представата в какъв стил се намираме и какъв точно звук в legato търсим е предизвикателство и отговорност за всеки изпълнител. В класическия стил legato има по-отчетлив, по-брилянтен характер, докато при романтизма търсим пеещо и нюансирано legato в кантиленните места. При изпълнение на legato в полифоничните творби, поради сложността на фактурата, има вероятност някои нотни стойности да не се доиздържат или обратно – да се задържат по-дълго. В този смисъл, на моменти линията в legato се нарушава.

Legato е напълно възможно e да се изпълнява на чембало – в противен случай всички задържани гласове в полифоничните произведения нямаше да звучат пълноценно. Поради по-бързото отзвучаване се налагат съответно по-подвижни темпа в сравнение с темпата, които бихме установили на пиано. По-тесните клавиши помагат на изпълнителя да задържи до края им някои от гласовете (особено при по-малки ръце) – едно предимство пред пианото, където в такива случаи опираме до помощта на педала. При legato, както и при изпълнение на другите видове щрихи, клавишът се натиска активно, за да се възпроизведе „чист” звук, без съпътстващи призвуци. Това активно натискане на клавиша обикновено затруднява пианистите, които за пръв път се докосват до клавиатурата на чембалото. За да се получи legato, клавишът следва също активно да се върне обратно и бързо да се натисне следващият клавиш. При модерния роял двойната репетиция на чукчевия механизъм помага на пианиста да „извае” legato, без клавишът да се вдига изцяло догоре; при чембалото това не действа. С тази информация, а по възможност и с пряк опит за това, се открива начин за постигането на този специфичен тип legato и на пиано – чрез по-активно натискане и отпускане на клавиша, за едно по-блестящо и ярко прозвучаване на този щрих, приобщавайки бароковата специфика към настоящето.

Щрихът legаtissimo на пиано се прилага по същия начин като legato, но с едва забележимо придържане (застъпване) на всяка нота. Това се постига с лекота на модерните инструменти, особено необходимо в романтичния репертоар, но на чембало изпълнението на такъв щрих е невъзможно.

В редица творби при чембалото се налага изпълнение на legato между двата мануала. За изпълнител с добра мануална техника, не е трудно да постигне плавно legato, без прекъсвания причинени от преминаването от един мануал на друг. В такива случаи от огромно значение е и правилният подбор на пръстовка; за нея ще стане въпрос по-долу.

Влиянието на струнните инструменти проличава в един много характерен вид артикулация – две по две ноти или групирането в двойки, свързани с легатна дъга, на поредица от еднакви нотни стойности. Това е традиционна лъкова артикулация. В този случай, на първия тон клавишът следва да се вземе от ниско, активно и до дъното; така се натиска и вторият клавиш и след това рязко се освобождава, създавайки по-дълъг луфт преди следващата подобна двойка Този похват е малко чужд за пианистите, тъй като при този щрих на пиано обикновено вторият клавиш се натиска с по-малко тежест и се освобождава постепенно. Разлика има и при звученето на първата нота – акцентът, който естествено се получава, е с различно оцветяване.

Staccato. Неговата дължина зависи от отзвучаването на засегнатите тонове, от тяхната ритмична стойност, от стила, характера и темпото на изпълняваното произведение. Staccato може да има игрив или грациозен характер, както и по-тежък, тържествен характер. При изпълнение на пиано тези разлики се постигат чрез добро разпределение на тежестта на ръката, както и чрез установяване на нейното най-естествено положение. При staccato от високо, т. е. когато разстоянието между ръката и клавиша е твърде голямо, има вероятност да не се прецени тежестта на ръката и да се получи груб и неовладян, акцентиран звук. При staccatissimo тоновете стават още по-кратки. Следва да се обърне особено внимание на качеството на звука при изпълнение на този щрих, за не се превърне в остър и повърхностен.

Non legato, portato тоновете не са толкова кратки, както при staccato, въпреки че са отделени едни от други. Тяхната дължина също зависи от темпото и ритмическите стойности. Техническа трудност представлява постигането на изравненост при изпълнението.

Staccato и non legato се изпълняват на чембало винаги от ниско, с активно натискане на клавиша и рязко освобождаване. Така се постига контрол не само върху дължината на щриха, но и максимално изравнен звук. Този похват може спокойно да се използва и при изпълнение на пиано.

Stаccatissimo при изпълнение на чембало почти няма разлика със staccato поради факта, че клавишът се освобождава по-бавно.

Marcatо – това е щрих, изключително свързан с пианото. Използва се на места с по-интензивна динамика (forte, fortissimo), при наличие на по-тежка фактура (октави, акорди), при търсене на по-драматичен характер. С този щрих следва да се внимава, да не се пресилва звукът и да не се създава впечатление за „тропане” върху клавишите. В някои барокови творби, при изпълнение на чембало и включени всички регистри (pleno), на места с по-плътна звучност или sforzati, може да се създаде впечатление за marcato при употребата всъщност на щрих non legato.

Staccato, staccаtissimo, non legato, marcato – тези щрихи могат да се изпълняват на чембало, но разликите между тях са по-незначителни, отколкото на пиано.

В действителност изборът на артикулация не решава изцяло въпроса за фразирането. Артикулацията е начин за правилното, експресивното произнасяне на музикалната реч, а организирането на фраза придава смисъла на изпълнението. Фразата обединява артикулационните моменти и ги подчинява на цялото.

През XXI в. изпълнителският въпрос, задаван постоянно, е до каква степен може да се използва свободата при употреба на различните видове щрихи при изпълнение на барокова музика на съвременното пиано. При постепенното добро опознаване на двата инструмента би могло да се намери едно балансирано използване на тази свобода. Следвайки стилистическите принципи, разгледани дотук, базирана на тях интерпретация е възможно успешно да се приложи на пиано, с необходимата адаптация на средствата към различното звукоизвличане. Това би запазило автентичния дух и уникалността на репертоара, приложен в съвременни акустични условия.

 

 

Цитирана литература
Rúžicková, Zuzana (1985). Interpretační praxe v barokní hudbě se zřetelem k cembalu a klávesovým nástrojům. Praha.

References   [ + ]

1. Константин Николаевич Игумнов (1873 – 1948) – именит руски пианист и педагог, възпитал плеяда изключителни музиканти.