Антон Диков – 75 години от рождението на пианиста (1938 – 2004)

„Основните принципи в изкуството на Антон Диков могат да бъдат определени кратко – скромност, честност, всеотдайност. Това, впрочем, са качества и на човека Диков. В интерпретацията на пианиста изпъква неговата интелигентност и широка музикална и обща култура. Поразителното равновесие между ясната логична мисъл и категорична воля от една страна, и страстната експресия и силният настъпателен темперамент, от друга, е в основата на неговото действено и завладяващо изкуство.“ 1Горанова, П. В творчески разцвет. – Българска музика, 1984, № 2, с. 45.

Антон Диков – 75 години от рождението на пианиста (1938 – 2004)

Антон Диков е роден на 29.VIII.1938 г. в София. Музикалната традиция в неговото семейство датира от две поколения назад. Баща му, Венцислав Диков, по професия е рентгенов инженер. Имал е особена слабост към музиката, тя е била негова неосъществена мечта. Свирел е на пиано, флейта и виолончело. Починал е сравнително рано, но е оказал огромно влияние върху сина си.

Ген. Антон Ковачев, на чието име е кръстена една улица в София, е дядо на пианиста. Той е военен инженер, петербургски възпитаник и един от героите на Балканската война. Неговата съпруга, Райна Ковачева, е завършила пеене в Петербургската консерватория и е една от първите наши оперни певици. Член е на Българската оперна дружба – oперното дружество, по-късно превърнало се в Софийска народна опера. Михаил Ковачев, вуйчо на пианиста, е поет, писател и преводач, оставил следа с няколко книги за Атонските манастири, с монографията си за Драгалевския манастир и с превода си на „Евгений Онегин“, издаден по случай 100-годишнината от смъртта на Пушкин.

Първите уроци и занимания по музика Антон Диков получава от майка си Елена Ковачева-Дикова. Изучавала пиано в Мюнхен и Виена, след завръщането си в България тя отдава професионалния си живот на интензивна и дългогодишна педагогическа дейност. Член е на Колегията на частните педагози-музиканти в София.

По повод своите първи стъпки в музиката Антон Диков споделя: „Музиката е импрегнирала къщата ни. Дори не мога да си спомня кога съм започнал да свиря, защото спонтанните неща обикновено се губят във времето. Обикаляйки някъде между учениците на майка ми, съм започнал и аз. Никога за мен не е имало съмнение какво ще правя в живота си…“ 2Цит. по: Пухлева, М. При музиката цензурата беше неуловима. – Слово, 19 март 1994, с. 12.

При Люба Енчева, тогава млад преподавател, пианистът започва много рано – той е един от двамата ѝ първи ученици. С малко прекъсване съвместната им работа продължава до дипломирането му в БДК. Горе-долу по едно време в класа на проф. Люба Енчева заедно с Антон Диков учат Николай Евров, Георги Кънев, Любомир Динолов, Тодор Кювлиев, Минка Русчева, Катя Божилова и др.

„За учениците на Люба Енчева концертите ѝ бяха една друга школа. Бяха пример за възхищение. Всъщност в края на 40-те години и през 50-те тя беше най-активно концертиращият пианист у нас. Беше отворена за съвременна музика – нещо, което за мен беше много важно… Не се налагаше като педагог, тя просто ни учеше на музика. Разбира се, и на клавирно изкуство. Научи ни как да възприемаме музиката, да я пречупваме и изваждаме от себе си. Интуицията ѝ помагаше да има съвсем лично отношение и подход към всеки студент“ 3Диков, А. Люба Енчева (1914–1989). – Българска музика, 1989, № 10..

Изпълнителската дейност на Антон Диков започва относително рано и поне привидно се развива плавно, несмущавана от осезаеми противоречия и сривове. На Първото общобългарско състезание (1949) Диков е отличен с грамота, а на Второто (1953) със специалната награда на СБК за изпълнение на българска музика. Тази награда той получава за „Танц“ от Димитър Ненов, пиеса, която е имал щастието да работи с тогава все още живия композитор. За съжаление това е единствената му среща с Ненов на живо.

Тези първи младежки изяви поставят началото на неколкогодишна сериозна подготовка за международните конкурси, които следват в по-късен етап. В края на музикалната гимназия, през 1956 г., е първият международен конкурс за Антон Диков – „Ференц Лист“ в Будапеща. Едва 18-годишен, той спечелва VI награда. Между лауреатите и участниците са: Лев Власенко (I награда), Лазар Берман (III награда), Лю Ши Кун (IV награда), Валерий Василев, Юри Айрапетян, Франс Клида.

„Като много млад, на един от туровете на конкурса Лист, трябваше да свиря Сонатата h-moll. Моят ред беше между двама руски пианисти – Лев Власенко и Лазар Берман. В тези екстремни мигове, докато чаках отзад реда си, чувайки виковете и ръкоплясканията, усетих, че си казвам: „Трябва да навлезеш дълбоко в Лист, в драматизма на тази музика, да дадеш всичко, което авторът е написал. Мисли единствено за сонатата, само това е важно за теб в този момент.“ Колкото и да е странно, тъкмо този опит за пълно навлизане в музиката на Лист ме „пашкулира“ и ме изолира от тежката конкурсна обстановка.“ 4Тошева, А. Заклет европеец. Разговор с Антон Диков. – Култура, 1998, № 35, с. 6.

След тази награда, а донякъде и като резултат от нея, Диков става желан и търсен солист за много от водещите диригенти в музикалния живот в България по това време – Васил Стефанов, Иван Вульпе, Константин Илиев, малко след това и Добрин Петков. Те са помогнали изключително много за изграждането на пианиста в първите години от неговата концертна кариера.

В периода 1958 – 1963 г. следват още няколко международни състезания. През 1958 г. Диков получава диплом и достига до II тур на конкурса „П. И. Чайковски“ в Москва. Това е нова, огромна школа за него. Ван Клайбърн има първа награда, конкуренти са Лю Ши Кун, Лев Власенко, Жером Ловентал. С някои от тях в годините Диков става близък приятел, други са просто един интересен моментен контакт. А членове на журито са някои от най-великите музиканти на времето си: Емил Гилелс, Святослав Рихтер, Хенрих Нейгауз, Дмитрий Кабалевски, Лев Оборин, Маргарит Лонг, Карло Цеки, Панчо Владигеров и др.

Следва конкурсът „Кралица Елизабет“ в Брюксел. Там той получава награда от Международната музикална фондация „Хариет Коен“ (със седалище в Лондон) с президент Бенджамин Бритън. Наградата е за най-добро изпълнение на произведение от Йохан Себастиан Бах.

На Третия Международен конкурс за пианисти в Рио де Жанейро през 1962 г. Диков спечелва четвърта награда. Ето какво споделя той: „… Интересно беше за мен всяко излизане на подобен форум от нашата мъничка България… Все пак аз и колегите, с които участвахме, попадахме на един световен форум, с музиканти от цял свят! Това беше много интересно, но и много мъчително! Огромно напрежение, много работа, понякога свързана и с разочарования, бих казал и моменти на отчаяние. Предполагам, че както при мен, така и при много хора ги е имало тези моменти…“ 5Стършенова, К. Радиоклуб на приятелите на музиката. – Златен фонд на БНР, 1984.

Последен е Международният конкурс за пианисти „Маргарит Лонг“ в Париж през 1963 г. На този конкурс Антон Диков става лауреат на трета награда. Особено яркото му представяне e причина той да бъде поканен една година по-късно в Летните музикални курсове на проф. Надя Буланже във Фонтенбло, Париж. В две последователни години Диков е активен участник в тези курсове, което прави възможна работата му с големите пианисти на това време Надя Буланже, Робер Казадесю и Артур Рубинщайн. Ето няколко думи, споделени от самия Диков: „… Аз работех при Надя Буланже в две последователни години, след това продължихме да бъдем в контакт горе-долу до нейната смърт, която настъпи в един много късен етап на живота ѝ – близо сто години. Тя е в известен смисъл история на музиката от началото на XX век до наши дни. Тя беше седяла на един чин с Равел, както сама казваше… Поддържаше тесни контакти с всички големи музиканти на света. Един от най-близките щ приятели беше Стравински! Надя Буланже е безкрайно ерудиран музикант, от когото човек учи не толкова пиано, колкото музика. Т.е. в по-широк смисъл на думата пак пиано, но музиката в пианото, което е много важно нещо…“ 6Пак там.

Това е и период на активно развиваща се концертна кариера за Антон Диков. Още в края на 60-те и началото на 70-те години той се утвърждава като един от най-дейните участници в концертния живот в страната ни и извън нейните граници. Първоначално концертите са повече в бившите социалистически републики (поради строгите ограничения, наложени от политическия режим), но после постепенно започват покани в повечето европейски градове. Той е редовен участник в концертните събития в цяла Европа до края на творческия си път.

Някои от големите оркестри, на които Антон Диков е гостувал като солист, са: Оркестр Национал де Пари, оркестрите на Берлинското и Белгийското радио, Ленинградска, Московска, Киевска, Чешка, Варшавска филхармония, оркестърът на Щаатскапеле, Дрезден, швейцарски, френски, немски, италиански оркестри. По-късно дейността му се разширява и извън Европа – две големи концертни турнета в САЩ със Софийската филхармония, последвани от редица самостоятелни гостувания пак там, многократни покани в Куба, Мексико, Колумбия, Венецуела, Бразилия. Концертира неведнъж в Япония и Южна Корея.

Антон Диков е чест и много желан солист на всички български оркестри. Постоянен гост е в българските музикални фестивали и в много такива по света. Свирил е под диригентството на всички големи български диригенти през цялата своя 50-годишна дейност на сцената – Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Стефанов, Димитър Манолов, Емил Чакъров, Емил Табаков, Йордан Дафов, Иван Вульпе, Васил Казанджиев, Георги Димитров и др. В международната си практика Диков работи с имена като Кирил Кондрашин, Евгений Светланов, Юрий Темирканов, Анджей Марковски, Маноло Дучесне, Лоран Петижирар, Юрий Симонов, Пиер Бартоломе, Ян Кренц, Силвио Варвизо, Рене Дефосе и др.

С Константин Илиев

С Константин Илиев

В годините реализира редица великолепни камерни ансамбли в партньорство с прекрасни български инструменталисти – Георги Бадев, квартет „Димов“, Никола Гюзелев, Богомил Караконов, Петко Радев, Павел Герджиков, Николай Евров, Георги Йоцов, Никола Зидаров, Нягул Тумангелов и още много други.

В архива на Българското национално радио са запазени над 200 студийни и концертни записа, някои от тях издадени на грамофонни плочи и компактдискове.

Репертоарът на Антон Диков е твърде обширен, обхваща всички стилове и епохи и е трудно да бъде изреден: повече от 30 клавирни концерта за пиано и оркестър, огромно количество солови произведения, както и такива за всякакви камерни ансамбли. Въпросът за репертоарните предпочитания е смущаващ и сложен за пианиста. На него той отговаря така: „… В различни периоди от моя живот съм бил привързан към различни автори, различни епохи и стилове. Така се е случило… Ето че започнах с Лист, това беше мое лично желание, което означава, че аз в този момент съм се чувствал, идентифицирал може би, точно с музиката на този голям творец. В по-късни години, не че охладнях, но просто престанах да свиря музиката на Лист, обърнах се към други. Така че не мога да отговоря с две думи за предпочитаните автори. Общо взето, това са големите автори, които обичам да свиря. И не защото са големи. Те са големи, защото музиката им е голяма! Изглежда че тази музика ме кара да ги свиря. По-късно аз свирех съвременна музика с огромно удоволствие! Барток, Шостакович, Прокофиев – това бяха автори, които ние у нас тогава откривахме. Но като че ли от една известна възраст насам не съм променял отношението си към двама композитори. Това са Бах и Бетховен…“ 7Пак там.

Погледнат от далечината на времето, репертоарът всъщност е много по-всеобхватен, отколкото в очите на самия артист тогава, в момента, в който нещата са се случвали. И все пак, ако трябва да се изтъкнат ключови автори и изпълнения в творческия път на Антон Диков, веднага могат да се откроят няколко. Чисто хронологично, както той сам споменава, първи такъв автор за него е Ференц Лист.

Няколко години по-късно, в края на 60-те, Бела Барток очевидно е привлякъл по безспорен и категоричен начин интереса на пианиста. След редица солови произведения, някои от които изпълнени за първи път в България, Диков се заема в рамките на няколко години с изсвирването и записването на трите концерта за пиано и оркестър и Рапсодия op. 1. Първо е изпълнението на Втория концерт, който звучи за първи път у нас. Премиерата е на 31 януари 1968 г. в София със Софийската филхармония, диригент е Константин Илиев. Бартоковият Първи клавирен концерт също е изпълнен за първи път в България. Премиерата му е в Пловдив на 12 май 1973 г. под диригентството на Румен Байраков. Една година по-късно Диков добавя и Третия концерт в репертоара си. В рамките на година и половина и трите концерта са записани. Записът е със Софийската филхармония и Димитър Манолов. Първоначално излизат на грамофонни плочи, по-късно и на компактдискове.

Един основен композитор присъства константно в творческите търсения на пианиста Антон Диков – Лудвиг ван Бетховен. През годините е изсвирил повече от 20 сонати, вариации, багатели, ронда и много камерни произведения – някои от тях многократно на сцена, със студийни и концертни записи, на дискове и грамофонни плочи. Бетховен присъства в рециталните програми на Диков почти винаги. Неведнъж той изпълнява концерти изцяло с Бетховенови сонати, в които кулминационен момент е или оp. 101, или оp. 111, или op. 106 „Hammerкlavier“.

Интегралът на петте Бетховенови концерта се оформя постепенно през творческия път на Антон Диков. В различни етапи от ранния период на сцената той включва в репертоара си Пети, Трети, после всички без Четвърти и накрая, през 1980 г., е първото изпълнение и на Четвърти концерт. Поотделно те са изпълнявани десетки пъти, някои и стотици пъти. Записани са няколко пъти, като в архивите на БНР се пазят и концертни изпълнения, някои отпреди повече от 40 години.

През 1980 г. Антон Диков реализира интегрални изпълнения на петте концерта в рамките на две седмици, разпределени последователно в два концерта (Първи, Втори и Трети, последвани от Четвърти и Пети). Те се състоят първо в Русе, с Алипи Найденов, след това в София с Константин Илиев и накрая в Хавана, Куба, където диригент е Маноло Дучесне.

В този период е и първият интегрален запис на петте концерта заедно със Софийската филхармония и Константин Илиев. Те излизат на грамофонни плочи. Малко по-късно, в края на 80-те години, пианистът реализира заедно със Софийската филхармония и Емил Табаков още един запис на концертите. Тези записи са издадени на компактдиск.

Едно от безспорните качества, характерни за Антон Диков, често изтъквани от музикалната критика и общественост, е обширността на неговия репертоар. Издръжливостта, огромната стабилност на сцена, бързата реакция при необходимост от представяне на нови творби са други неизменни черти в портрета на пианиста. Тези факти говорят за огромна памет, за бързи рефлекси при научаването, за лесна способност за обхващане на цялото. Ето какво мисли за това самият той: „Има много случаи, когато е трябвало за изключително кратък срок да научавам нещо. Не бих казал, че това е най-хубавото. Просто се появява някаква принуда, датата идва, излиза бърз ангажимент. Хваща се човек и го прави. Не бих искал така да става, не ми харесва. Аз искам да се потопя в произведението. И знаете ли, на финалната фаза, т.е. при изсвирването на концерта, публиката никак не се вълнува и интересува за 3, 30 или 300 дена е научено. Тя се интересува от едно – как звучи то!…“ 8Алексиева, Ю. Разговор с Антон Диков. БНР, юли 1993.

Много може да се говори за сътрудничеството на Антон Диков с големите български композитори от т.нар. второ поколение. То е непрекъснато през целия му творчески път. Първоначално като млад, оформящ своя стил изпълнител, по-късно като уважаван и търсен от тях колега, те развиват и реализират заедно редица творчески идеи. Диков е изпълнител на много творби за първи път: Веселин Стоянов – Трети концерт, Марин Големинов – Концерт за пиано и оркестър, Константин Илиев – Кончерто гросо и „Коментари“ за виолончело и пиано, премиери на много солови и камерни пиеси, между които клавирните цикли op. 53 и оp. 57 от Панчо Владигеров, произведения на Любомир Пипков, Лазар Николов и др. Чест изпълнител е на творби, представени премиерно от самите си автори: Веселин Стоянов – Втори концерт, Димитър Ненов – Клавирен концерт, Панчо Владигеров – Трети концерт.

Връзката му с Панчо Владигеров е може би най-близка и най-дълготрайна. Изпълнява изключително често негови творби у нас и в чужбина. Прозвучаването на Трети клавирен концерт в Москва през 1978 г. със Софийската филхармония под диригентството на Константин Илиев е възприето с огромен възторг от самия автор. Това е и последното изпълнение на своя творба, което Владигеров чува на живо. „Панчо Владигеров беше изключително голяма и могъща фигура в нашата българска музика. Неговото лъчезарие ни осветяваше – ние, младите, получавахме от него крила! Човек, който се беше родил с музика, живя с музика и умря за нея. Той беше надарен от Бога с дар, бих казал, с гениалност за музика. Дружбата ни продължи дълги години, въпреки възрастовата разлика. Панчо много ме е обогатил. Той беше широка душа с много наивност по детски. Сега си давам сметка, че съм търсил сьвсем спонтанно и рефлекторно Владигеров, за да бъда инжектиран отново и отново с неговата изключителна виталност. У тях се слушаха и коментираха безкрайни часове музика. Всички се стремяхме към него – привличаше хората с възторжеността си, с неизчерпаемата си творческа енергия. Щастливо устроена природа имаше той.“ 9Манолова, Л. Аз бях засипан от музика. – Демокрация, 1995, 8 октомври, с. 4.

Веселин Стоянов също е творческа фигура, много близка и важна за Антон Диков. Той е чест изпълнител на неговия Втори концерт, както и на трите солови пиеси до края на творческия си път. Всеобщо е било мнението, че Трети концерт „като че ли е писан специално за Диков“ 10Лазаров, С. Предаване за Антон Диков. БНР. Личен архив.. След премиерното изпълнение на този концерт той прави и студиен запис, издаден на плоча.

Безспорно постижение и голям принос за разпространението и развиването на българската култура е възстановяването, изсвирването и записването на Клавирния концерт от Димитър Ненов.
„Едно нещо аз много си обичам като постижение – възстановяването на Неновия концерт. Не беше свирен у нас след Люба Енчева. Много работа изискваше, не само научаването на концерта, огромен като материал и мисъл, но и уточняването, издирването на нотния материал. Не всичко беше ясно, въпреки че Иван Стайков, „виновен“ до голяма степен, за да се появи този концерт в печатен вид, беше направил каквото беше могъл, но освен това имаше много неща за доуточняване, за донамиране. Те отнеха много време. Според мен концертът се получи.“ 11Диков, А. Вашият български репертоар? – Българска музика, 1982 , № 1, с. 36.

Творческите срещи на пианиста с Любомир Пипков също са чести и ползотворни. Изцяло по инициатива на големия композитор работят неговото Трио, заедно с Георги Бадев и Здравко Йорданов. Съставът е събран от самия автор специално, за да изсвирят това произведение, от което има запазен хубав запис в архивите на БНР.

А ето и един интересен факт от конкурса „Маргарит Лонг“, свързан с друг български композитор – Лазар Николов, разказан от самия Антон Диков:

„Исках да изпълня нещо от този композитор, когото ценя и уважавам изключително много. Помолих го и той написа това, което сега е първа част от неговата Трета соната. Поради липса на достатъчно минути на II тур, изпълних само тази част, която тогава нарекохме Соната-фантазия. Интересна бе реакцията на публиката. Подобна музика не се вписваше много във вкуса на присъстващите, които очакваха да слушат Моцарт и Шопен. И изведнъж – Лазар Николов! Помня, като че ли беше вчера, как след изпълнението ми от едната страна имаше подсвирквания и дюдюкания, а от другата възторжени викове „Браво!“ 12Тошева, А. Заклет европеец…

Педагогическата дейност на Антон Диков започва сравнително по-късно в неговия творчески път. От 1974 г. е доцент, а от 1988 г. професор в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Паралелно с редовната си всеотдайна и активна дейност в музикалната академия в София, той води майсторски класове в редица европейски страни, редовни курсове в Сеул, Токио и Осака. Антон Диков е член на жури в много от големите международни конкурси: „Шопен“ във Варшава през 1975 и 1990; „Лист – Барток“ в Будапеща през 1976 и 1981; „Бузони“ в Болцано през 1977; „Маргарит Лонг“ в Париж през 1979; „ARD“ в Мюнхен през 1982; „Бетховен“ във Виена през 1985; „Ван Клайбърн“ във Форт Уърт, САЩ, през 1985; „Чайковски“ в Москва през 1990 и други. Член е на жури и на повечето национални и международни конкурси у нас. Дългогодишен председател на журито на Националния и Международния конкурс „Панчо Владигеров“ в град Шумен.

В заключение няколко думи, казани от големи музиканти, съвременници на пианиста Антон Диков:

„Изкуството на Антон Диков прави чест на неговата родина. Свиренето му се отличава с прекрасна школа, свежест и благороден стил.“ (Емил Гилелс) 13Советская музика, 1958, юни.

„Антон Диков – каква класа!“ (Артур Рубинщайн) 14Arthur Rubinstein à Fontainbleu. – La République, Fontainbleu, 1965, No 5.009, 19 juillet, p. 1.

„Антон Диков е пианист с блестящи качества!“ (Дмитрий Шостакович) 15Генов, Г. При Шостакович. – Литературен фронт, 1965, април, с. 4.

„Пианистът Антон Диков – млад българин, също много интересна индивидуалност… Неговият рецитал беше един от най-интересните публични концерти. Във връзка с изпълнението му на Прокофиев – Соната № 7, присъстващият в залата Робер Казадесю се обърна към Надя Буланже с думите: „Той свири като Рихтер!“ (Кшищоф Майер) 16Meyer, Kr. Fontainbleau. Lato 1964. – Ruch Muzyczny, 15-31 styczeń 1965, s. 11..

„Антон Диков притежава твърде редкия дар да гради музика по един поразяващ начин. С невероятно силна и вярна мисъл да натрупва огромни, неопровержими в своята логика звукови кули… Антон Диков е един от избраниците, при които емоция и рацио се намират във възможно най-щастливото взаимоотношение. При него няма нищо случайно, всичко е предварително осмислено и измерено, без това да пречи неговото присъствие на подиума винаги да се характеризира с дълбоко бликаща инспирация и покоряваща артистичност… Той е без съмнение едно от най-ярките, силни и неповторими явления в нашата музикална действителност“ (Добрин Петков) 17Петков, Д. Антон Диков – за изпълнението на концертите от Л. ван Бетовен, Й. Брамс и Р. Шуман и клавирното творчество на П. Владигеров и В. Стоянов. – Народна култура, 1984, 20 април..

„Антон Диков от години се изявява с авторитета на големите артисти от международния музикален живот. С увличаща енергия и динамизъм, с широк музикантски поглед върху всички стилове и творбите на техните гениални представители, Диков дарява на публиката своето изкуство… Той пак бе задълбоченият, мощно увличащият голям пианист.“ (Лазар Николов) 18Николов, Л. Антон Диков и Софийска филхармония с изпълнението си на творби от Брамс и Стравински. – Култура, 1999 , № 50, 17 декември, с. 2..

Антон Диков – 75 години от рождението на пианиста (1938 – 2004)

Антон Диков – 75 години от рождението на пианиста (1938 – 2004)

Антон Диков – 75 години от рождението на пианиста (1938 – 2004)

Антон Диков със свои студенти

References   [ + ]

1. Горанова, П. В творчески разцвет. – Българска музика, 1984, № 2, с. 45.
2. Цит. по: Пухлева, М. При музиката цензурата беше неуловима. – Слово, 19 март 1994, с. 12.
3. Диков, А. Люба Енчева (1914–1989). – Българска музика, 1989, № 10.
4. Тошева, А. Заклет европеец. Разговор с Антон Диков. – Култура, 1998, № 35, с. 6.
5. Стършенова, К. Радиоклуб на приятелите на музиката. – Златен фонд на БНР, 1984.
6, 7. Пак там.
8. Алексиева, Ю. Разговор с Антон Диков. БНР, юли 1993.
9. Манолова, Л. Аз бях засипан от музика. – Демокрация, 1995, 8 октомври, с. 4.
10. Лазаров, С. Предаване за Антон Диков. БНР. Личен архив.
11. Диков, А. Вашият български репертоар? – Българска музика, 1982 , № 1, с. 36.
12. Тошева, А. Заклет европеец…
13. Советская музика, 1958, юни.
14. Arthur Rubinstein à Fontainbleu. – La République, Fontainbleu, 1965, No 5.009, 19 juillet, p. 1.
15. Генов, Г. При Шостакович. – Литературен фронт, 1965, април, с. 4.
16. Meyer, Kr. Fontainbleau. Lato 1964. – Ruch Muzyczny, 15-31 styczeń 1965, s. 11.
17. Петков, Д. Антон Диков – за изпълнението на концертите от Л. ван Бетовен, Й. Брамс и Р. Шуман и клавирното творчество на П. Владигеров и В. Стоянов. – Народна култура, 1984, 20 април.
18. Николов, Л. Антон Диков и Софийска филхармония с изпълнението си на творби от Брамс и Стравински. – Култура, 1999 , № 50, 17 декември, с. 2.